Йоме затаи дъх, повярвала, че огнетъкачът е загинал, че е изчезнал долу и никога няма да се върне.
И тогава, сред пепелищата, видя как се оформиха две фигури — гърчеха се като вкопчени един в друг борци. Но не, по-скоро се гърчеха като хора, мъчещи се да изпълзят последните няколко крачки от дълго и трудно пътуване.
Единият беше огнетъкачът, наполовина покрит с пепел.
Фигурата до него беше по-голяма, като на черен мъж с космата грива и дълга къдрава коса. Но той блестеше с чиста синя светлина, сякаш беше направен от кристал. По кожата му тичаха и танцуваха пламъци.
Огромният мъж се изправи и разтвори широките си криле. По челото му сякаш пробяга мълния и изригна ярко от очите му.
Закалените в какви ли не изпитания бойци на Радж Атън извикаха удивено, а бойните кучета отстъпиха назад и заръмжаха от ужас.
— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Той е призовал Сияен!
„Но какъв Сияен?“ — зачуди се Йоме. Защото от древни времена се знаеше, че в битката за Ждрелото на Вейдърлий крал Ерден Геборен се сражавал с един Сияен от дясната му страна и друг — от лявата. Разправяха, че те били несъкрушими противници. Тя ги смяташе за благодетели на човечеството.
Но този млад мъж имаше зъл поглед. Когато разпери криле, струящата от него светлина заприлича на мрак като в най-дълбоката пропаст.
— Не се подвеждайте — предупреди Бинесман. — Този не е като Сияйните, за които с възхита говорят древните сказания. Той е Сияен на мрака. Това същество е дошло, за да убие Земния крал, а не за да го спаси.
— Кога? — попита го Габорн. — Кога ще дойде?
Бинесман отиде до една масичка и взе от нея дебел том — ръкопис, описващ всевъзможни същества, появявали се на земята. Прелисти го и стигна до страниците, засягащи съществата от долния свят. Бележките за Тъмните сияйни или „Сиянията на мрака“ бяха твърде оскъдни, липсваше дори груба скица. Явно беше, че дори за мъдреците това същество е почти легендарно.
— Съществото е съставено от въздух и тъмнина — каза Бинесман. — То ще полети към теб и най-вероятно ще изчака да те нападне нощем. Мисля, че е твърде далече, за да стигне до нас днес. Но утре през нощта или най-много вдругиден ще дойде със сигурност.
— И какво да направя? — попита Габорн.
Бинесман не отговори, а само се намръщи, зачетен в статията за Тъмните сияйни. Йоме разбра, че няма отговор.
— Какъв глупак е този Радж Атън — промърмори чародеят. — Да изтърве такова чудовище точно сега.
Бинесман коленичи до кристалите, отмести един от тях само на косъм и промени гледната точка така, че да вижда по-добре армията на Радж Атън.
Взира се дълго, след което заговори отново.
— Не виждам самия Радж Атън. Къде ли може да е?
Габорн също се вгледа в образа.
— Там е тъмно. Може да е някъде отзад, в сенките.
— Не — възрази Бинесман. — Той щеше да е най отпред, за да поздрави новия си съюзник. Заминал е някъде. Отделил се е от армията си по някаква причина.
— Но защо? — попита Габорн. — Можеш ли да го намериш?
Бинесман поклати глава и се намръщи.
— Съмнявам се. Армия, вулкан… такива неща се забелязват лесно. Но един човек, препускащ в нощта? Може да ми отнеме дни, а силата ми е на изчерпване.
Бинесман обърна гръб на Зрителния камък и образът съвсем се стопи, макар че светещите кристали все още осветяваха смътно помещението. На смътната светлина чародеят изглеждаше съвсем изтощен. Само допреди седмица халатът му беше зелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Но после той се опита да призове вайлд, същество на Земята, което уж трябваше да укрепи силите му. За нещастие вайлдът беше отлетял и сега Бинесман бе уморен и изнемощял.
— Проучвах вулканите — каза той вяло. — Опитах се да разбера замисъла на халите за атака. Трябва да призная, че беше доста глупаво. Халите излизат на повърхността на отдалечени едно от друго места и повечето от тях са далече от човешки поселения. Но забелязах едно. Появяват се на места, където наблизо вече има стари вулкани, или в области, пълни с горещи извори или гейзери.
— Какво означава това? — попита Габорн.
— В земните недра съществува едно огнено владение — каза Бинесман, — както видя ти самият, когато наближихме Идименско море.
— Смятам — продължи Бинесман, — че на някои места това огнено владение е по-близо до земната повърхност, отколкото на други. Оттам идват горещите извори и вулканите. Чудя се дали самата горещина не изтласква халите на повърхността.