Габорн мълчеше и обмисляше предложенията им.
Това идеалистично хлапе май наистина се надяваше да се измъкне без сражение с Радж Атън, осъзна Боренсон. Но подозираше, че Габорн няма да успее. Наближаваше война с Радж Атън, все едно дали Габорн или някой друг я желаеше или не.
Габорн помисли още половин секунда, после кимна.
— Съдбата на света зависи от нашето решение. Не бих взел подобно решение прибързано, а честно казано, през последната седмица не мисля почти за нищо друго.
— Моят народ не може да се скрие от Радж Атън, а аз не мога да го прогоня — продължи той. — Бих се сразил с него, стига да бях убеден, че ще надвием в тази битка. Но не го вярвам. Затова съм длъжен да се надявам, че ще го обърна в правия път, колкото и нищожна да е тази надежда.
Младият крал се обърна към Боренсон.
— Взимаш моя кон и тръгваш след един час.
Боренсон удари с юмрук по масата и се надигна от стола, нетърпелив да тръгне, но се позадържа малко от учтивост.
Габорн се обърна към крал Оруин.
— Срещнах се със сър Ленгли. Той има добро сърце. Ще ви дам две хиляди силара, за да го подготвите както той пожелае.
— Твърде щедър сте — отвърна крал Оруин, явно изумен от благодеянието на Земния крал. Дори преди десет години, когато кръвният метал се намираше в изобилие, цялото кралство Оруин едва ли беше виждало повече от две хиляди силара годишно. Накрая Габорн се обърна към Конал.
— Вие сте права. Ако тръгна в челото на нашите войски, Радж Атън няма да може да ме пренебрегне. Ще тръгна на юг и Флийдс също ще получи две хиляди силара.
Конал ахна от изумление. Бедното й кралство едва ли беше виждало две хиляди силара за пет години.
С това съветът приключи и лордовете почнаха да стават. Габорн бръкна в джоба на елека си, извади ключовете за кралската съкровищница и ги хвърли на Боренсон.
— Милорд — каза Джюрийм, — ако позволите да предложа, накарайте го да вземе седемстотин за обаяние и триста за глас.
Габорн кимна и каза на Боренсон:
— Чу го.
Боренсон напусна залата и се запъти към цитаделата на Посветителите. Мирима го последва и след като излязоха навън, го придружи няколко крачки покрай каменната стена.
После хвана ръката му.
— Почакай!
Той се обърна и я погледна на звездната светлина. Нощта бе малко студена, но не чак мразовита. Мирима го гледаше с тревога. Беше великолепна. Плавната извивка на кръста й и блясъкът на косата й го изкушаваха.
— Няма да се върнеш, нали? — каза тя.
Боренсон поклати глава.
— Не. Карис е на деветстотин мили южно оттук. Само още триста мили и мога да стигна границата на Инкара. Ще продължа на юг.
Тя го изгледа.
— Не смяташ ли поне да се сбогуваш?
Боренсон разбра, че раздялата няма да е лека. Искаше му се да я задържи до себе си, да я целуне. Искаше му се да остане. Но дългът го зовеше другаде, а той през целия си живот беше бил верен на своя дълг.
— Няма много време.
— Време има — каза тя. — Имаше цяла седмица. Защо изобщо остана в Хиърдън, ако не за да се сбогуваш?
Права беше, разбира се. Той бе останал, за да се сбогува — с нея, с цял Роуфхейвън, с живота си може би. Но не бе намерил сила да го изрече.
Целуна я нежно и прошепна:
— Довиждане.
Понечи да се обърне, но тя отново го хвана за ръката.
— Наистина ли ме обичаш?
— С цялата любов, на която съм способен.
— Тогава защо не легна с мен? Искаше ме. Виждах го в очите ти.
Не беше искал да засяга тази тема, но сега й отговори с цялата си искреност.
— Защото рискувах да направя дете…
— А не искаш да ти износя дете ли?
— … а довеждането на дете на този свят изисква да приемеш някои отговорности…
— Смяташ, че не съм готова за такива отговорности! — каза прекалено високо Мирима.
— Ако се наложи да загина, не искам да наричат детето ми копеле! — кипна Боренсон. — Или син на кралеубиец! Или нещо още по-лошо!
Кръвта изби на лицето му и той усети, че трепери от гняв.
Но въпреки гнева си успя сякаш да се отдели от себе си — сякаш се видя отвън — замислен за миналото и за настоящето. Ах, как боляха старите рани. Ето го сега — кралеубиец, убиец на хала, бранител на Земния крал, един от вдъхващите най-голям страх воини в цял Роуфхейвън — и основателно. Но дълбоко в себе си той все още беше детето, тичащо по оградените с варосани зидове улици на остров Твин, а другите момчета го замерваха с обиди, кал и камъни.