Боренсон винаги беше изпитвал нуждата да се доказва. Това го бе подтикнало да стане един от най-могъщите воини на своето време. Сега той всъщност не се боеше от никого на света.
Но мисълта, че едно негово дете може да бъде наранено така, както бяха наранявали него, му се струваше непоносима.
Все още се страхуваше от обидите на малките момчета.
— Люби ме! — настоя Мирима и го придърпа към себе си.
Но Боренсон вдигна пръст пред лицето й и каза още по-твърдо:
— Отговорност.
— Обичай ме — замоли го тя.
— Нима не разбираш? Така стоят нещата. А ако загина — което е най-вероятно, — ще имаш името ми, богатството ми…
— Чувала съм да разправят, че си похотлив мъж — обвини го Мирима. — Нима никога не си лягал с жена?
Вече ядосан не на шега, Боренсон се постара да се овладее. Не можеше да изрази самоомерзението си, желанието си да заличи собственото си минало.
— И да съм го правил, било е грешка. Защото никога не съм си представял, че ще срещна жена като теб.
— Не отговорността те гони от леглото ми — обвини го Мирима. — Ти се самонаказваш. Мислиш, че наказваш себе си, но по този начин наказваш и мен — а аз не го заслужавам!
Каза го толкова сигурно, толкова убедено. Боренсон нямаше отговор за обвинението й, само вярата, че един ден ще разбере, че всичко, което е правил, е било в неин интерес.
Стисна силно ръката й и си тръгна.
Мирима го гледаше как се отдалечава и се чувстваше излъгана. Тихото подрънкване на ризницата му отекна между каменните кули. След малко той стигна до портикула на цитаделата на Посветителите и сенките го погълнаха. Тя постоя малко, загледана как звездната светлина облива каменната настилка във вътрешния двор.
Знаеше, че е прав за себе си. Да обичаш някого означава да поемеш отговорност за него.
Но докато той отиваше да вземе силарите, Мирима кипна. Прав беше, но тя нямаше да позволи това с отговорността да е в сила и в двете посоки.
След няколко минути той отново се появи, понесъл кожена торба, пълна със силари. Щом я видя, се обърна и тръгна към конюшните; искаше да я отбегне.
— Имам една дума за теб — каза тя. — Отговорност. — Боренсон спря и я зяпна за миг. — Защо настояваш да бъдеш отговорен за мен, а аз не мога да бъда отговорна за теб?
— Няма да дойдеш с мен — заяви Боренсон.
— Смяташ, че съм по-малко способна да обичам от теб?
— По-малко способна си да оцелееш — отвърна той.
— Но…
— А и да не беше така, няма кон в Хиърдън, който да може да поддържа скоростта на този, който ще яздя тази нощ. — Той погледна към конюшнята.
Тя помисли, че ще си тръгне, но за нейна изненада Боренсон се върна при нея, сложи огромната си ръка зад врата й и я целуна — дълго и с много страст. После постоя дълго, опрял челото си в нейното и взрян в очите й. Светлината на звездите не се отрази от тези светлосини очи — празни като пресъхнали кладенци.
Но имаше все още и свирепа твърдост у него. Тя усети в тези бездънни очи волята му да живее, да се бие и да се върне. Усети го в начина, по който ръката му беше обхванала тила й. Накрая той промълви:
— Когато се върна, ще те любя, както искаш… както заслужаваш.
После се обърна и забърза. Бързината му я смая. Тя остана дълго сама — все още вдишваше мириса му, усещаше вкуса на устните му. Помисли дали да не отиде след него до кралската конюшня, но докато се накани, той вече бе оседлал коня на Габорн, излезе навън като вихър и извика на стражите да отворят портите.
Тя скръсти ръце, за да надвие нощния хлад, и само го изгледа как тръгва.
След като мъжът й замина, Мирима взе един фенер и отиде при кучкарниците, където Кайлин държеше палетата й. Днес беше успяла само два пъти да се измъкне за малко и да ги види, но щом доловиха миризмата й, палетата заджавкаха и замахаха с опашки; скоро десетина кутрета заджавкаха настойчиво, за да привлекат вниманието й.
Кайлин беше в дъното на кучкарника — спеше на купчина слама с поне двайсет палета около него и нищо друго, което да го топли.
Мирима зави момчето с наметалото си, после отиде до клетката, където бяха нейните палета, и свали резето.