Беше им донесла остатъци от вечерята и им ги даде, поговори им тихичко и накрая те се укротиха достатъчно, за да може да ги вземе в прегръдката си.
— Да, мъничките ми — зашепна им тя. — Тази нощ ще спите с мен.
Успя да вземе по две във всяка ръка и отиде до вратата на кучкарника. Докато се мъчеше да вдигне ключалката, тя изведнъж рязко се отвори.
Пред нея стоеше Йоме Силвареста, с един слуга зад нея и нейната Дни най-отзад. Огряваха ги само пръсналите се по небето звезди.
Мирима заподозря, че Йоме я е проследила, за да я хване как краде палетата.
— Ваше величество! Каква изненада!
Йоме погледна мълчаливо палетата в ръцете й, после погледна през рамо, сякаш самата тя смутена, че са я видели тук.
А после изведнъж вдигна брадичка и я погледна строго.
— Кайлин тук ли спи?
Притичаха кученца, наобиколиха кралицата, заскачаха по полите на роклята й и заджавкаха да привлекат вниманието й.
— Да — отвърна Мирима.
Йоме не потърси извинение за това, което бе решила да направи. Още като принцеса беше отказала да взима дарове от друг човек, да подлага на риск човешки живот.
— И аз искам няколко — каза тя сковано. — Ако мога с нещо да ти помогна…
По-късно същата нощ, след като лордовете си бяха заминали, Габорн стоеше буден в стария кабинет на Силвареста на четвъртия етаж в кралската цитадела и гледаше над хълмовете на югозапад. Подът наскоро беше посипан с цветенца от ливадник, стъпките му бяха размачкали златистите цветчета и стаята се бе изпълнила с приятен аромат.
Боренсон беше тръгнал преди три часа. Йоме се бе прибрала в покоите си още преди това, макар Габорн да не мислеше, че е заспала. Бяха младоженци в края на краищата и тя сигурно щеше да е будна, обзета от грижи, както и той.
Но може би не. Дано да беше заспала. Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите й и Йоме бе изгубила всичките си дарове на жизненост. Сега тя имаше нужда от сън като всеки простосмъртен. Но Габорн все още си имаше дарове и на жизненост, и на мускул. В тревожни моменти като този не спеше много — предпочиташе да си почива прав, като понякога оставяше ума си да се зарее в сънища, макар и буден.
Надяваше се, че Йоме не го чака. Тази нощ имаше нужда от самота.
Част от градината на кралицата беше тук, зад кабинета му. Във водата на малкия басейн квакаха две жаби. Един подобен на плъх торбалан, облечен в мръсни дрипи, изпълзя отнякъде и дойде да пие вода от басейна. Жабите млъкнаха, а съществото се заозърта със светлите си очи. Габорн вдиша свежия въздух, идващ от прозореца, и се загледа навън под звездната светлина.
Лагерите извън града вече бяха потънали в мрак, огромните тълпи се бяха прислонили за нощта. Габорн още усещаше опасността за тях, чувстваше я как се затяга като примка на шията му. Сияйният на мрака идваше. Габорн усещаше как се усилва тази опасност, полетяла неотклонно на север.
Половин милион хора, всички под неговата закрила — с конете и добитъка си — спяха, без да подозират нищо.
— Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои — зашепна той древната благословия.
Ужасяваше го онова, което трябваше да направи. Призори щеше да остави хората си и да се отправи на юг, на бран. Можеше само да се надява, че ще избегнат гнева на Сияйния на мрака.
Толкова хора зависеха от него и той искаше да ги спаси всички, да направи всичко, което му е по силите. Но макар да беше Земния крал, силите му все още бяха нови за него, тепърва растяха. Чувстваше се тромав. Неподготвен.
„Ако някои от нас оцелеят след тези тъмни времена — мислеше той, — ще трябва да живея с паметта за онези, които съм оставил да загинат. Заради съвестта си, не бих посмял да изоставя нито един от тях.“
Дълго размисля над няколко думи от малката книга, написана от емир Оват на Тулистан — не забранените слова от Къщата на Разбирането, а няколко глуповати стиха, засягащи човешкото самоопределение. Не беше ги наизустил, помнеше само две двустишия.
Също като емира, Габорн бе решил да търси мъдростта в борбата. Вселената беше могъщ противник. Рано или късно надвиваше всички. Но докато дишаше, Габорн беше свободен да избира що за човек да бъде. Най-важното от всичко бе да остане такъв човек, какъвто да може да се понесе.