Замисли се за емир Оват. Малката книга, изпратена за крал Силвареста, го беше беше заинтригувала. Емирът явно беше същинско съкровище сред хората. А сега Габорн залагаше големи надежди на дъщеря му Сафира.
Примигващ призрачен пламък привлече погледа му горе на хълма, в самия край на Дънуд — треперлива сива светлина.
Там, сред мрака, на призрачния си кон седеше дух и се взираше към замъка и човешките тълпи около него.
„Моя народ пази — помисли Габорн, — точно както му заповядах. Като пастир на билото на хълма, бди през нощта над стадата си.“
От толкова далече не можеше да го види ясно. Възможно бе да е духът на самия Ерден Геборен. Можеше и баща му да е.
Липсваше му бащиният съвет.
Зачуди се разсеяно дали духовете могат да се сражават със Сияйния от мрака. Едва ли. Студеното докосване на един дух можеше да убие смъртен човек, но духовете се разсипваха на светлина. Един лагерен огън можеше да ги прогони. Слънчевите лъчи ги унищожаваха. А щом Сияйният на мрака идваше от Владенията на огъня в долния свят, със сигурност щеше да владее този елемент.
Дните на Габорн в дъното на стаята се окашля.
— Кажи ми — със спокоен и леко безгрижен тон го попита Габорн. — Какво мислиш за плановете ни? Добре или зле се справих днес?
— Това не мога да кажа — отвърна Дни с тон, който не подсказваше нищо.
Габорн го запита риторично, тъй като знаеше отговора:
— Ако се давех в дълбока вода, само на една стъпка от брега, щеше ли да ме спасиш?
— Щях да отбележа в записките си мига, в който потъваш за последен път — каза му Дните, развеселен от играта.
— А ако с мен потъне човечеството? — попита Габорн.
— Това би било един тъжен ден за книгите — отвърна сериозно Дни.
— Къде е Радж Атън? Какво замисля той?
— Всичко с времето си — каза Дни. — Съвсем скоро ще разбереш.
Габорн се зачуди. Дали и Радж Атън бе тръгнал на север? Възможно ли беше да идва насам със Сияйния на мрака? Или кроеше още по-зловещи планове?
— Ваше величество, мога ли аз да ви задам един въпрос? — каза Дни.
— Разбира се.
— Замисляли ли сте се някога за съдбата на Дните? Мислили ли сте дали ще Изберете мен… или когото и да е от Дните?
Възползвал се от мига, Габорн се вгледа в очите му и погледът му проникна отвъд тях, в надеждите и мечтите на Дни.
Габорн се беше вгледал в сърцето на баща си и то беше ясно. Беше се вгледал в сърцето на невръстната рожба на Моли Дринкъм и бе видял, че бебето все още не обича нищо, че изпитва само благодарност от цицката на майка си и от топлината на тялото й, и от това как тя му пееше, за да заспи.
Но дори онова дете с неговите смътни копнежи изглеждаше по-ясно, по-понятно за Габорн от неговия Дни.
През Земния взор той видя не мъж, а мъж и жена — жена с перо и пергамент, жена с коси с цвят на пшеница и смарагдовозелени очи.
Никога не му беше хрумвало, че писарят на неговия свидетел е жена. Сега виждаше, че двамата се обичат, че за тях споделянето на общ ум носи радост и интимност, каквито той самият никога не си беше представял за възможни.
Вгледа се още по-надълбоко и видя, че споделят много повече неща от това: любов към древните сказания, дела и песни, една детинска радост, извираща само от наблюдението им над разгръщащия се наоколо свят, също както някой стар градинар обича да гледа как първите пролетни минзухари разтварят широките си цветове или как изниква от семената зеленото по наскоро засятата нива. За тях изучаването на историята бе постоянна радост, несекваща наслада.
И никой от двамата не искаше нищо друго, освен да наблюдава. Те не искаха да подобрят света или да смекчат нечия болка. Не търсеха печалба или изгода.
Бяха доволни само от това — да наблюдават.
Габорн не можеше да го проумее. Беше удивен. Никога не си беше представял, че е възможно едно човешко сърце да е толкова странно, колкото сърцето, биещо в гърдите на историка.
Замисли се. Беше казал на Йоме, че му се иска с двамата да стане нещо такова, неговото и нейното владения да се слеят в едно, че иска да израства заедно с нея. Но докато оставаха две отделени едно от друго същества, това едва ли можеше да се постигне. А ето, че Дните бяха намерили такава възможност, начин да се обединят двама души така, че да се превърнат в един ум и едно сърце, и бяха тръгнали по този път.