Почти им завидя. Щеше да поговори с Йоме за подобна възможност, ако за тях двамата не беше твърде късно. Тя вече бе отдала дар на обаяние на вектора на Радж Атън и макар векторът да беше умряла и Йоме да бе възвърнала красотата си, фактът, че бе извършила Посветителство, вече правеше невъзможно да отдаде дар на друг.
Тя и Габорн никога нямаше да могат да споделят такава интимност.
— Ще обмисля възможността — отговори Габорн.
— Благодаря, ваше величество — каза Дни.
Габорн отново се обърна към отворения прозорец — свежият нощен въздух задуха в лицето му — и се заслуша в песента на жабите. Дълги часове остана да отдъхва по обичая на Владетелите на руни — с отворени очи, бродейки в кралството на сънищата.
В съня беше млад мъж и яздеше жребец през тъмна клисура по тесен планински път, по който веднъж бе минал с баща си.
Познаваше мястото, знаеше този гол пейзаж. Предната седмица бе попитал Дни защо Дните някога били наричани „Пазачи на сънища“. Неговият Дни бе отвърнал, че един ден, много скоро, щял да посети това място: тази земя в пределите на сънищата му, където лежали скрити всички негови страхове. Беше му казал да издири това място.
Само че сега, в съня си, той беше сам и паяжини, дебели като стоманени въжета, преграждаха пътя му. В цепнатините между тъмните скали се мяркаха паяци, големи колкото раци, щъкаха сред сенките и очите им проблясваха като ярки кристали.
Габорн погледна нагоре по стената на тъмната пропаст. Сърцето му биеше в ужас, гърдите му се бяха стегнали. Пот изби по челото му. Той извади сабята си и засече здравите нишки на паяжината, а те заплющяха като скъсани струни на лютня. Подкара коня напред.
Пропусна една нишка и тя го удари по челото и го сряза, преди да се скъса. Габорн продължи. Кръвта се стичаше по носа и стиснатите му устни.
„Това е страната на страховете — осъзна той. — Тук обитават моите страхове.“ Сега препускаше напред, за да се изправи срещу тях.
Присви се до врата на жребеца и препусна през тясната клисура, уплашен от смъртта, с надеждата, че вместо нея ще намери тук баща си, или майка си, или някоя друга по-достойна награда.
Но процепът пред него зави и след това се отвори в широк проход, в който светеше смътна светлина.
Там, над него, висок на тъмния си кон, седеше неговият Дни; косата му беше разрошена. Приличаше почти на скелет, само кости, увити в платнен вързоп. Държеше хилава, треперлива зеленикава светлина като от духан от вятъра фенер, въпреки че не се виждаше никакво устройство, от което тя да излиза.
— Чаках те — каза Дните и вдигна нависоко тънката светлинка, сякаш се канеше да я предаде в ръката на Габорн.
— Знам — отвърна Габорн. — Ще се постарая да не те разочаровам. — Габорн се пресегна да вземе светлината. — Какво е това?
— Надеждата на света и всичките му мечти — каза Дни и тънките му устни се изпънаха в грозна усмивка.
Габорн потръпна като видя колко малка е светлината; ръката му се разтрепера и пламъчето падна върху каменистата земя.
Седма книга
Ден тридесет и първи в Месеца на жътвата,
Ден без избор
Четвъртото ухо
Макар вятърът да менеше посоката си, Бесахан надуши дима от огъня на вестоносеца на три мили надолу по планинската пътека. Беше се изкачил високо в планините Брейс, сред големите борове. По залез-слънце облаците се бяха струпали с тежката миризма на дъжд и само след половин час дъждът заваля и западаха мълнии. Ветровете разтърсиха големите борове, закършиха клони покрай пътя, завъртяха се вихрушки от нападали листа. Ловният му кон не посмя да продължи в дъждовния мрак и затова се принудиха да спрат под дърветата. След час гръмотевиците затихнаха, само по някоя далечна мълния просветваше далече на хоризонта на север. Но дъждът продължи да вали.
Той приближи до дима съвсем тихо — стъпваше по пътя така, че да не вдига шум, ниско приведен, докато пушекът от изгоряло дърво не се усили съвсем.
Беше очаквал, че ще ги намери на бивак край пътя, но след като подмина източника на миризмата, разбра, че са проявили повече предпазливост. Бяха хванали една странична пътека и се бяха изкачили по планината до по-скрито място. От пътя не можеше дори да види огъня им.
Затова слезе от коня си, върза го за едно дърво и изпъна лъка си. После измъкна кивара си и го огледа. Беше почистил острието, след като обезглави старицата. Сега се позадържа, за да го наточи — действаше пипнешком в тъмното.