След като се почувства най-сетне подготвен, свали коравите си обувки, босите му крака стъпиха върху студената разкаляна пръст на пътя и той се приготви да изкачи хълма.
За майстор в Братството на мълчаливите не беше кой знае какво изпитание. Да се катериш сред храсти в тъмното не беше трудно, само студено, неприятно и понякога болезнено. Трябваше да си проправя път през трънливите храсталаци, опипвайки с пръстите на ръцете и краката си за клони, които очите му не можеха да видят.
Така започна бавното му изкачване. Пътеката не беше трудна. Мъхът беше дебел и скоро Бесахан запълзя през гъста папрат, по-висока от гърдите му. Дърветата бяха стари, поне на сто години, и отдолу почти нямаше сухи клони. Малкото, на които се натъкваше, бяха тънки и тъй като бяха влажни, стари и гнили, пукаха съвсем тихо. Папратта, както и леещият се дъжд, приглушаваха още повече звуците от счупените клони.
Само веднъж по целия път се натъкна на малка трудност. Докато пълзеше, дланта му потъна в дебелия мъх и се удари в нещо остро, сигурно разкъсана кост, оставена от някой вълк. Раната беше малка и плитка, почти не кървеше, а и Бесахан можеше да пренебрегва болката.
След половин час стигна до билото на хълма и видя огъня. Един голям бор беше паднал, дърво с може би двайсет стъпки диаметър, и лежеше под ъгъл спрямо склона.
Групата се беше прислонила под падналото дърво и го използваше за покрив. Бяха обелили част от сухата му кора за огън, но тя беше влажна и пушлива.
Сега лежаха загърнати в одеялатата си край огъня и си говореха. Грамадният рицар, едрият вестоносец с рижата коса и едно малко момиче.
— Престани да се вайкаш — каза едрият червенокос вестоносец. — Не можеш да заспиш от тия грижи.
— Но мина цял час, откакто я чухме. Ами ако се е изгубила? — попита детето.
— Толкова по-добре, според мен — избоботи дебелият рицар.
— Огънят ти я уплаши — обвини детето рицаря. — Много я е страх от него.
Бесахан спря с разтуптяно сърце. Беше мислил, че ще хване трима души, но изглежда, имаше и четвърти. Господарят му плащаше за убийствата на ухо. Трябваше да вземе ухо и от тази, четвъртата.
Ако тя ги търсеше, сигурно скоро щеше да се натъкне на бивака. Дори човек без дара на вълче обоняние щеше да надуши такъв огън.
Бесахан отстъпи назад, решил да изчака.
Но докато пълзеше назад по корем, изведнъж се блъсна в нещо кораво.
Обърна се. Отгоре му се усмихваше глупаво някаква гола жена с тъмна кожа.
— Здравей? — прошепна й той, надявайки се, че тя няма да извика за помощ.
— Здравей — прошепна тя в отговор.
Луда ли беше? Тя клекна до него и почна да го оглежда. На смътната светлина, отразена от клоните горе, той почти не я виждаше. Но беше дългокоса и с пищни форми.
Много дълго време беше живял без жена, затова реши първо да се позабавлява с нея, чак после да я убие. Посегна бързо, залепи ръка на устата й и се опита да я повали на земята.
Но тя се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. Вместо да се прекатури върху него, просто сграбчи ръката му и я подуши с израз на неподправен екстаз, все едно че помирисваше букет цветя.
— Кръв — каза тя с копнеж, захапа китката му и внезапната болка го заслепи. Захапката й разкъса плът и жили и от една артерия бликна кръв като фонтан.
Той се опита да издърпа ръката си, но жената го държеше здраво. С трите си дара на мускул Бесахан задърпа с все сила, за да се освободи. Костите на китката му изпукаха, докато се мъчеше да я извие, но тя продължи да го държи здраво. Той зърна за миг ръката й и разбра, че това, което беше взел за женски нокти, са остри и дълги като на птица. Това не беше човек!
Жената отвори уста с удивление и възторг и загледа как кръвта блика от ръката му.
Бесахан вдигна кивара си и нанесе убийствен удар в гърлото й. Въпреки даровете му на мускул киварът дори не я поряза, а отскочи.
Лицето и ръцете му бяха в кръв. Жената коленичи над него, сякаш искаше да я оближе.
Той се замята мълчаливо, а тя го притисна към земята и заблиза лицето му с грапавия си език. Когато започна да дъвче брадичката му като котенце, ненаучило се още как да убива мишката, която яде, той се замята отчаяно. После зъбите на зелената жена намериха гърлото му и той най-сетне се усмири — само стъпалата му продължиха да ритат дълго след като загуби разсъдък.