Зелената жена влезе в бивака почти на съмване. Роланд беше заспал, но усети докосването й, когато легна до него.
Ейвран се беше свила до корема му, а зелената жена се опита да легне откъм гърба му. Трепереше от студ. От огъня беше останала само димяща пепел, а в последния час дъждът бе преминал в лапавица.
Роланд спеше под едно одеяло, върху което беше метнал новото си наметало от меча кожа. Полубуден, той хвана наметалото и го придърпа над голата плът на зелената жена, после я прикани шепнешком да се пъхне под одеялото при него и Ейвран.
Зелената жена се подчини колебливо, сякаш не беше сигурна какво точно иска от нея. След като я накара да легне между него и детето, където телесната топлина на двамата щеше да я стопли, Роланд преметна ръката си и единия си крак върху нея.
След няколко минути тя престана да трепери и се отпусна затоплена.
В предутринния полуздрач Роланд успя да види чертите на зелената жена. Беше една от най-красивите жени, които бе виждал, въпреки странния тен на кожата и тъмнозелените й устни.
Лежеше до него, но той забеляза, че гледа уплашено пушещите въглени в огъня.
— Спокойно — прошепна й той. — Няма да те нарани.
Тя сграбчи ранената му ръка и подуши превръзката.
— Кръв: не! — каза тихо.
— Точно така — отвърна Роланд. — Кръв, не! Умна си. И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.
— Умна си — повтори тя. — И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.
Роланд помириса косата й. Мирисът й беше странен, като мъх и дъхав босилек. Надушваше и сладникавия вкус на кръв. Беше едра — висока колкото него и дори по-мускулеста.
Той хвана палеца й и прошепна:
— Палец. Палец.
Тя повтаряше думите му и за няколко минути той я научи всичко за ръце, рамене и носове, след което мина на дървета, на есенни листа и на небе.
След като му омръзна, се унесе в дрямка, притиснал плътно зелената жена. Чудно му беше откъде ли се е взела и дали изпитва самота. Също като него и като малката Ейвран, доколкото разбираше, тя не бе свързана с никого. И тримата бяха съвсем сами на този свят, пометени от ветровете.
„Трябва да изцеря тази рана — помисли Роланд. — Мога да помоля Палдейн да стана настойник на Ейвран. Светът е пълен със сираци, а и тя има моята коса. Хората ще мислят, че ми е дъщеря.“ Обеща си да поговори утре с Ейвран за това.
Навярно защото държеше жена в прегръдката си и защото жадуваше за женска близост, а и защото още помнеше жената, която го бе отхвърлила преди двайсет години, се замисли за Сийра Крайър, както и за чувството за дълг, което го бе отпратило на север.
Спомни си как се събуди преди седем дни:
Докато навличаше широките си панталони, беше казал на Сийра Крайър:
— Дадох си даровете преди години, на един мъж на име Драйдън. Беше сержант в кралската гвардия. Знаеш ли го?
— Лорд Драйдън — поправи го тя. — Кралят му позволи да се оттегли на заслужен отдих в имението си преди няколко години. Доста стар е… мисля, че е взел не само твоя метаболизъм. Но все още ходи всяка година до Хиърдън за кралския лов.
Роланд кимна. Най-вероятно лорд Драйдън беше паднал от кон или го бе срещнал някой от старите глигани на Дънуд. Глиганите там бяха високи като коне и бяха отнели живота на не малко ловци.
Мисълта тъкмо бе минала през ума му, когато из тесните зали отекна вик:
— Кралят е мъртъв! Менделас Дрейкън Ордън е мъртъв! — А от друго място в цитаделата някой викна: — Сър Бофор е мъртъв! — Една жена извика: — Марис е мъртъв!
Роланд се зачуди защо толкова много лордове и рицари бяха измрели наведнъж. Тук имаше нещо повече от съвпадение или случайно нещастие.
И докато привършваше с обуването на ботушите, извика:
— Лорд Драйдън е намерил покой!
Посветителите в Синята кула продължиха един след друг да съобщават за смъртта на владетели и рицари и обикновени войници — много и много имена, така че всеки да разбере за нечия гибел.
Не можеха глигани да са избили толкова много мъже наведнъж. Трябваше да е имало някаква голяма битка. И докато гласовете на викащите продължаваха да се сливат в многогласен поменик, Роланд си помисли — не, не и битка дори. Това си беше цяло клане.
Изтича от килията си в дългия коридор и разбра, че тесният му приют се намира над едно стълбище. От близката килия излезе с олюляване някаква жена и заразтрива ръцете си, току-що върнала си отдадената гъвкавост. От другата страна на коридора един мъж примигваше удивен. Той пък си беше дал взора на някой господар.