— Да, бяха оформили кръг. Змийски кръг, за да могат да надвият Радж Атън — съгласи се друг ум.
— Спасяваше сина си — каза Джеримас. — Сега си спомних. Принц Ордън беше отишъл за подкрепления… водеше армия от Лонгмът. Крал Ордън беше ранен и не можеше повече да се бие, затова си пожертва живота, надявайки се да прекъсне змийския кръг и така да спаси сина си.
Кралските умове закимаха. Веднъж като дете Роланд беше отишъл с няколко приятели при едни стари развалини, бившата къща на имението на някакъв лорд. След столетията на пода бяха останали плочки от мозайка. Роланд и приятелите му седнаха да сглобят плочките, за да разберат каква картина ще се получи. Оказа се образ на воден чародей и делфини, сражаващи се с левиатан в дълбокия океан.
Сега той гледаше как кралските умове събират плочките от спомените на Ордън и по същия начин се мъчат да ги съчетаят в цялостна картина.
Друг поклати объркано глава и добави:
— В Лонгмът има голямо съкровище. Всички крале на Севера ще го искат.
— Шшшт! — изсъскаха му едновременно неколцина от останалите. — Не говори за това!
— Ордън се сражаваше за свободата на Хиърдън! — извика един от седмината на онзи, който спомена за съкровището. — Не е искал никакво съкровище. Той се сражава за земята и за хората, които обичаше!
Настъпи дълга тишина — умовете на краля премисляха. Никой от тях не можеше да си спомни всичко, което беше знаел Ордън. Тук трошица, там — парченце. Образ, мисъл, отделна дума. Късчетата бяха налице, но колкото и да се стараеха кралските умове, не можеха да ги съберат в цяла картина. Много съществени откъси щяха да липсват — спомените, които Ордън бе отнесъл със себе си в гроба.
Един крал беше мъртъв.
Роланд помисли за своя дълг и разбра къде е той. В земята на Хиърдън бе умрял неговият крал. В земята на Хиърдън синът му служеше на новия крал.
— А принц Ордън? — извика силно Роланд. — Тук има ли някой Посветител на принца?
Роланд никога не беше виждал този принц — знаеше за съществуването му само от думите на Сийра Крайър. Крал Ордън се бе оженил едва седмица преди Роланд да стане Посветител.
Изчака няколко мига. Не му отговори никой. Никой от Посветителите на принца не беше станал Възстановен.
Роланд се обърна да избута от себе си Сийра. Започна да си пробива път през навалицата с намерението да излезе от цитаделата и да потърси лодка. Трябваше да напусне Синята кула колкото може по-скоро. На кралските умове сигурно щяха да са им нужни часове, докато съставят и разкажат дългата си и будеща страхопочитание история. Но той знаеше, че съвсем скоро други от Възстановените ще започнат да търсят начин да се върнат на континента при близките си. Искаше да ги изпревари.
Сийра го сграбчи за ръкава и го задържа.
— Къде отиваш? Ще се върнеш ли?
Той се обърна, видя изплашеното й, пребледняло лице. Знаеше, че отговорът му няма да е мил за слуха й, колкото и нежно да го изречеше, затова й отвърна грубо:
— Не знам къде отивам. Просто… просто трябва да се махна оттук. Но няма да се върна никога.
— Но…
Той опря пръст на устните й.
— Ти ми служи добре, толкова години.
Знаеше, че хората се научават най-силно да обичат онези, на които са служили с цялото си сърце. Сийра Крайър се беше грижила за него дълги години, изпитвала бе привързаност към него в дългия му сън, може би си беше мечтала за него, когато се събуди.
Онези, които служеха в цитаделата на Посветителите често бяха изоставени деца, поели най-тежката работа в замяна на най-необходимите неща от живота. Ако Сийра останеше тук, най-вероятно щеше да се омъжи за някой момък като нея и двамата щяха да създадат семейството си тук, в сенките на Синята кула. Можеше никога да не стъпи отново на зелената суша под яркото слънце; щеше да е принудена цял живот да слуша грохота на вълните и зова на чайките. Явно се надяваше на нещо по-добро. Но Роланд нямаше какво да й предложи.
— Благодаря ти за всичко, което си направила и за мен, и за моя крал — каза й той. — Но аз вече не съм Посветител и мястото ми не е тук.
— Аз… мога да тръгна с теб — предложи тя. — При толкова много Възстановени, освободени от службата си, никой няма да забележи, че ме няма.