„Аз съм добър слуга — помисли той. — Отдавам всичко свое на своя господар. И ти трябва да сториш същото.“
Свърна към най-близката врата — тъмен, изпълнен с човешки тела проход. Смяташе да изпревари всички. Малко бяха връзките му с живите. След двайсет и една години сън, кралят му беше мъртъв. Майка му и чичо му Джемин още тогава бяха стари. Най-вероятно щяха да са си отишли от живота. Роланд нямаше да ги види никога вече. Макар че хората щяха да го наричат „Възстановен“, имаше чувството, че е възстановен до едното нищо. Само едно му беше останало на този свят: синът му.
— Сийра — прошепна той, — погрижи се за себе си. Може един ден пак да се срещнем.
Обърна се и си тръгна. Беше първият, който стигна до малкия пристан на Синята кула…
Сега Роланд се усмихна, забил брадичка в косата на зелената жена, и се зачуди дали някой ден отново ще види Сийра.
Събуди ги барон Пол.
— Добро утро на всички.
Роланд отвори очи. Слънцето отдавна бе изгряло над хълма. Барон Пол го гледаше отгоре закачливо ухилен. Държеше комат корав хляб. Отчупи залък и го задъвка доволно.
Ейвран също се събуди, стоплена от прегръдката на зелената жена. Обърна се и я зяпна.
— Ама тя какво е яла?
Роланд се надигна на лакът. По-рано, в предутринния полумрак, не беше забелязал засъхналата кръв по брадичката на зелената жена.
— Май е хванала нещо — каза той.
— Не са нашите коне — въздъхна облекчено Ейвран. Конете бяха живи и здрави до падналото дърво.
— Хванала е не нещо — заяви с явно доволство барон Пол. — Хванала е някого. И доста добре го е подредила. Елате да видите доказателството.
— Някой пътник ли? — извика отчаяно Ейвран.
Барон Пол не отговори, само се обърна и ги поведе към склона. Роланд и Ейвран скочиха от постелята и го последваха. Зелената жена също закрачи след тях, явно изпълнена с любопитство какво ли е предизвикало възбудата им.
— Как го намери? — попита Ейвран.
— Търсех някоя щастлива фиданка, на която да си облекча мехура — подхвърли барон Пол, — и се спънах в останките. — Точно в този момент стигнаха до малката падина. Грозната гледка, която ги чакаше, щеше завинаги да се запечата в ума на Роланд.
Ейвран не извика от ужас, както щяха да направят други деца. Само отиде до останките и ги огледа с нездраво възхищение.
— Пълзял е към нас, мен ако питате — заключи барон Пол, — когато тя го е халосала отзад. Вижте, имал е лък и нож. Но е счупен.
Роланд беше служил като кралски касапин. Разбираше от ножове и веднъж бе купил от пазара един такъв.
— Кивар е — поправи го той. Мъжът беше носил черен памучен бурнус под наметалото си. Скъсаният наниз на раздраното му гърло беше отрупан със златни търговски пръстени. — Някой от убийците на Радж Атън.
— Имаше и една торбичка, пълна с човешки уши — потвърди барон Пол. — Съмнявам се да е бил хирург.
Роланд се наведе, дръпна наниза с пръстените и ги изсипа в джоба си, после се обърна към барон Пол. Баронът се ухили.
— Почваш да се учиш, човече. Няма полза да ги оставяме на мародерите.
— Кръв — каза зелената жена. След което добави по-тихо: — Кръв — не.
Ейвран се ухили и й каза по-високо:
— Кръв — да! — Отиде до трупа, престори се, че уж топи пръста си в съсирената кръв, и каза: — Кръв добре. Ммм… кръв… да!
Зелената жена я зяпна и в очите й просветна разбиране. Отиде до тялото и го подуши.
— Кръв — да. — Но явно не й се щеше.
— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита барон Пол. — Да я учиш да убива хора?
— Не я уча да убива — отвърна Ейвран. — Искам само да не изпитва вина за това, което е направила. Тя ни спаси. Не е направила нищо лошо!
— Тъй де, и понеже е изключила жаждата за кръв от системата си, сигурен съм, че днес цял ден ще ни е веселичка — каза барон Пол. — Но разбира се, щом пак огладнее, просто ще награби някого по пътя.
— Не, няма — заяви Ейвран. — Тя е много умна. Сигурна съм, че разбира много повече, отколкото мислиш. — Пресегна се и почеса зелената жена по главата, все едно че беше кученце.
— О, умна е, дума да няма — каза барон Пол. — Следващия път кралят като си прати бирниците, ще я викна да ми сметне колко ми е дългът.
Ейвран го изгледа сърдито.
— Барон Топчо, а случайно да ти е хрумвало, че може да ни е от полза? Ами ако е убила този човек, защото е разбрала, че е опасен за нас? Ами ако по пътя има още като него? Тя може да ги убие и да ни опази. Изглежда, има остър нюх, а всички те миришат на джинджифил и къри. Може да ги надуши. Не мислиш ли така, Роланд?