Роланд само сви рамене.
— Аз лично обичам по малко къри — възрази барон Пол. — И не ми харесва мисълта да ме изкормят, само защото в някой хан са решили да сложат къри във вечерята.
— А и освен това не е умна — продължи барон Пол. — Виждал съм гарги да подражават думите на хората също като нея.
Вярата на Ейвран в зелената жена изглеждаше твърде пресилена, помисли Роланд, но зелената наистина беше научила доста думи тази сутрин. Още ден-два и току-виж можеше да я научи да ходи на лов.
А по-важното беше, че и той не знаеше какво да правят с нея. Предния ден не беше имал късмет да я убие.
Бяха се опитвали да й избягат, да я оставят далече зад себе си, но тя просто затича след конете им на големи отскоци и викаше: „Кръв, кръв!“
Да, зелената жена си беше проблем, с какъвто може би щеше да са справи само кралят със своите съветници. Засега тя беше под опеката на Ейвран, а Роланд нямаше и най-смътна представа как да постъпят с нея.
Деяз
Зората завари сър Боренсон далече от Хиърдън. Беше яздил през по-голямата част от нощта на юг към Флийдс, а след това към Гарванов проход.
Сега пъстрата кобила на Габорн препускаше през зелените хълмове над Деяз, към пътища, за които Джюрийм му бе споменал, но крайната му цел все още беше неясна. Името Оубран беше слято от две индопалски думи: оубир, старея, кран, град на краля. Най-точният превод беше „Градът на древния крал“. Звучеше като име за столица на провинция. Но Боренсон никога не беше и чувал за това проклето място, а указанията на Джюрийм щяха да го отведат само до северните граници на Голямата солна пустиня, дом за мътаинските номади. Там едва ли щеше да намери дворец.
Джюрийм го увери, че ще трябва да си намери водач, който да му покаже двореца; самият водач трябваше да е някой дребен тукашен владетел. На лявата си ръка Боренсон носеше флаг — зеленото мирно знаме над глигана на Силвареста.
Утринният въздух беше свеж и живителен. Кобилата яздеше дълго между две поредни почивки. Дъхът излизаше студен от устата му, а ризницата му подрънкваше с всеки удар на копитата. Тукашните пътища бяха тесни и коварни, макар не заради калта като в Мистария; понякога от склоновете се изтъркулваха камъни, а многобройните тукашни черноопашати лалугери сякаш не разпознаваха опасността, щом чуеха тътена на конски копита.
Въпреки опасността Боренсон яздеше през хълмовете с петдесет мили в час.
Под него се простираше савана, осеяна с криви маслиненозелени дървета. Тревите бяха с цвета на пясъка, когато отдолу не се показваше червената глина. Една-единствена широка река прорязваше със сребърната си ивица гледката някъде към хоризонта и покрай нея се редяха цели поселения от шатри и кирпичени колиби, с житни нивя и градини с портокали и бадеми, все покрай речното русло. Все още не беше минал покрай нито едно село. Обитателите на Деяз живееха само по бреговете на големите реки.
През нощта бе преминал планините, като се натъкна на удивително малко пречки. Често срещаше малки кервани на търговци, тръгнали на север. Но сезонът беше твърде късен, за да са тръгнали по търговия. Можеше да му хрумне само едно обяснение: че са индопалски бежанци, тръгнали на дългия път да видят Земния крал.
Веднъж заобиколи по-голяма войска, вдигнала бивака си в един планински проход. Макар да беше запалил факел на пръта на знамето си, за да видят цветовете на мира, го бяха подгонили трима убийци.
Но Боренсон яздеше кралски кон, на който тази седмица бяха дали още два дара на метаболизъм и два на зрение, така че можеше да тича бързо и с ясен взор дори на звездна светлина. Беше надбягал преследвачите си и се отърва само с една стрела, която отскочи от ризницата му, за да го подсети, че е в беда.
Но дори Боренсон не можеше да надбяга съмненията, които го глождеха.
Безпокоеше се, че се сбогува много грубо с Мирима. Тя може би беше права, като му каза, че наказва за своите убийства и себе си, и нея.
Пътят към Инкара и задачата му в Оубран също бяха повод за безпокойство.
Тревожеше се преди всичко за Габорн. Момчето беше наивно като мислеше, че би могъл да сключи мир с Радж Атън или да го подкупи. Крал Оруин беше прав. Габорн можеше да си използва времето по-добре, като включи в работа силарите, за да се подготви за война.