Габорн беше решил да ги предупреди сега, за да им даде време да започнат. Вместо веднага да побегне към гората, както я тласкаше инстинктът, Йоме спря и погали всяко от палетата. Чу как хората в крепостта завикаха отчаяно, а шумът на лагеруващите извън замъка се надигна като тътен. Габорн ги беше предупредил само да се приготвят, но звучеше сякаш тълпата бе изпаднала в паника. Йоме затвори палетата в стаята си и затича към върха на кралската цитадела.
Завари Габорн загледан към града и околностите. Суматохата беше пълна.
Хиляди хора тичаха към Дънуд, пищяха и плачеха, мнозина без да са взели нищо освен дрехите на гърба си. Други късаха и смъкваха шатрите си колкото може по-бързо. Коне цвилеха изплашени и побягваха от отчаяните си стопани. Но не всички вършеха това, което бе заповядал Габорн. Много от хората в лагера все още не бяха Избрани и поради това не бяха чули заповедта му. Хиляди от тях тичаха към замъка, сякаш искаха да получат гласни заповеди или ако се наложи — да останат да бранят крепостта. Други бяха решили, че ще е по-разумно да побегнат на север, надалече от Дънуд. Стичаха се слепешком към градчето Ийлс, на две и половина мили северно от Силвареста.
В далечния край на лагера крал Оруин бе вдигнал петстотин конни рицари. Още хиляда лордове на Хиърдън стояха с него, готови да потеглят на юг. Включваха всеки лорд и рицар от обкръжението на Габорн, който можеше да поведе конна сила.
Като за срещу Радж Атън, войската не беше многобройна, но беше силна, съставена само от онези подсилени коне, които можеха да изминават по двеста мили на ден. Воините, очакващи Габорн, изглеждаха нетърпеливи да поемат в поход. Много от тях се озъртаха към биваците.
Но Земния крал стоеше на кулата си, стъписан и изумен от безумието, което бе предизвикал, внушавайки предупреждението с помощта на земните си сили. Беше с обикновена ризница под пелерината и ботуши. Но все още не беше надянал шлема си и тъмната му коса се вееше на раменете.
— Какво правиш? — скара му се Йоме. — Изплаши ме до смърт. Всички изплаши до смърт. — Сложи ръка на гърдите си, опитвайки се напразно да се успокои, да задиша спокойно.
— Съжалявам — отвърна Габорн. — Надявах се, че ще се получи по-добре. Цяла нощ се борех с подтика да изпратя предупреждението. Трябваше да им оставя колкото може повече време за бягството, но не посмях, за да не хукнат слепешком в тъмното. Не искам да изпадат в паника.
Беше толкова притеснен, че Йоме се увери в искреността му. Тревожеше го само спасението им.
Изведнъж гласът му отново прокънтя в ума й.
„Успокойте се. Разполагате с целия ден. Действайте заедно. Погрижете се за старците, децата и немощните. До вечерта се отдалечете колкото може по-надалече от замъка.“
Някои започнаха да се спират, за да се подчинят на новата му повеля.
Той й посочи развълнуваната гмеж от събарящи се шатри и бягащи хора.
— Виждаш ли какво стана? Много от тези, които са на стан покрай реката, дойдоха от западен Хиърдън и щяха да изпотъпчат всички, когато побягнаха към домовете си. А там долу, виждаш ли онзи червен павилион с плачещите деца? Майка им и баща им побягнаха без тях! Послушанието на родителите им е чудесно, но се надявах да реагират по-умерено.
— И в същото време Избрах и мъжа и жената в шатрата до тях, а те изобщо не са се размърдали от постелята си, доколкото виждам! — продължи той. — Може да си събират багажа, но ако опасността беше по-наблизо? Дали трябва да похваля тяхната умерена реакция, или някой ден ще загинат заради нея? А виж и там, горе, много хора вече стигнаха до края на Дънуд и се трупат объркани, без да знаят какво да правят. А други може да не спрат да бягат — каквото и да им казвам, — докато не припаднат от изтощение. Кой от тях е прав? Онези, които следват всяка буква на заповедта ми, или онези, които се престарават?… А ето там, виждаш ли онази старица, която се тътри с другите? На деветдесет години е. Едва ли ще може да измине повече от две мили на ден. Мислиш ли, че някой ще й помогне?
Габорн гледаше вихрещата се човешка гмеж; устата му бе зяпнала от удивление и ужас.