Йоме го разбра. Беше толкова нов в силата си, толкова непривикнал с нея, че я владееше непохватно. Не можеше да си го позволи. Силата му беше като меч, като оръжие, което е полезно само ако ръката, която го държи, може да парира и да забива точно. Сега той се мъчеше да научи ударите си с него.
А толкова много зависеше от това — животът на всеки мъж, жена и дете сред тази огромна тълпа.
Но докато гледаше, тя осъзна още по-големия му страх. Като Земен крал той имаше власт да предупреди хората си, но не можеше да ги принуди да му се подчинят. Не можеше да ги задължи да направят необходимото за самите себе си.
След като внуши втората си заповед, бъркотията започна да намалява. Габорн им изпрати трето предупреждение — призоваваше ги да се успокоят и да се погрижат едни за други. Всички се спряха за миг и се загледаха към Габорн. Шатри и павилиони продължаваха да падат с удивителна скорост, но вече се разтичаха родители да приберат децата си и непознати се хванаха да помогнат на престарелите. Йоме престана да се безпокои, че побягналите първи ще бъдат стъпкани от напиращите зад тях хора.
Габорн кимна одобрително, обърна се към Йоме и я прегърна.
— Сега ли тръгваш? — попита тя. Не й се искаше да го пусне.
— Да — отвърна той. — Крал Оруин и останалите вече са на конете, а днес трябва да стигна далече. Малко коне ще могат да издържат на такава скорост. Пратил съм вестоносци до кралица Херин Червената и в Белдинук с молба да ни приютят за ден. Ще пътуваме без готвачи и други придружители.
Йоме кимна. Походът щеше да е труден без придружители, без готвачи и перачки, без шатри и щитоносци, които да се грижат за снаряжението и животните. Но след като трябваше да пътуват бързо, друг начин нямаше. В тревожни времена като тези никой владетел нямаше да им откаже подслон. Подкрепленията щяха да са им добре дошли, а храната и подслонът за нощта бяха малка компенсация.
А после Габорн я попита нещо неочаквано.
— Ще тръгнеш ли с мен?
Не беше обичайно един владетел да поведе жена си на война, но пък не беше обичайно и да я остави в първия месец след венчавката.
— Питаш ме сега? Можеше да ме попиташ преди няколко часа. Щях да се подготвя.
— Погледнах те преди няколко часа. Спеше неспокойно, а нямаш нужната жизненост, за да можеш да яздиш цял ден, без да спиш. Затова ми хрумна да помоля Джюрийм да остане тази сутрин за няколко часа, да записва, да наблюдава лагера и да научи каквото може, тъй че следващия път, когато ми се наложи да предупредя цял град да побегне, да знам как да го правя. Мислех и ти да останеш с него и да тръгнете по-късно. Конете ви са достатъчно бързи, за да ни догоните.
— Може ли да взема Мирима? — попита Йоме. — Тя също ще поиска да дойде. Ще ми трябва някоя дама за компания.
Габорн се намръщи замислено. Не искаше да взима жената на друг лорд на поход, който можеше да се окаже опасен, но разбираше, че жена му трябва да спазва правилата на приличие.
— Разбира се — отвърна той, но все пак колебливо.
Изгледа я сурово с пронизващите си тъмносини очи.
— Видях палетата в леглото ти.
— Теб те нямаше — отвърна за оправдание тя. — Трябваше ми нещо, което да ме топли.
— Толкова ли са студени нощите тук?
— „Рицарите са горещи в Хиърдън“ — цитира тя заглавието на една неприлична балада, която не беше чувала да пеят в нейно присъствие.
Габорн се изсмя гръмко и се изчерви.
— Така, значи жена ми вече иска да бъде Вълчи господар, да се мъкне по пивниците, да пее мръсни песнички и да си показва краката! Кралицата на вертепите. Хората ще рекат, че съм ти повлиял лошо.
— Не одобряваш ли?
Габорн се усмихна.
— Напротив. Ако си нямах вече даровете, и аз сигурно щях да спя снощи с палета. Аз… радвам се, че си приела подаръка на херцог Гроувърман. Той ще се зарадва да научи, че е послужил и на теб. — Габорн помисли за миг. — Ще наредя на ковчежника да задели силари лично за теб. Сто ще свършат работа.
— Тогава аз пък ще кажа на Джюрийм да вземе палета и за теб — отвърна Йоме. — Скоро ще влезеш в битка.
Прегърна го и го целуна, но после изведнъж осъзна, че го целува тук, на кулата, пред очите на хиляди хора. Пусна го и отстъпи смутена.
— Прощавай. Хората ни гледат.
— Те ни видяха да се целуваме на сватбата — каза Габорн. — И доколкото помня, тогава ни поздравиха. — Притегли я и я целуна отново. — Е, до следобед, нали?