— Благодаря ти — отвърна тя.
Габорн прехапа устна, усмихна се с тревога и каза:
— Никога недей да благодариш на човек, че те е взел на война, преди войната да е свършила.
После се обърна и се спусна надолу по стълбището. След малко тя го видя да излиза от кулата и да тръгва по настланите с камък улици към кралската порта, след което се изгуби някъде по Пазарната улица, където преди седмица беше убил огнетъкачката. Зидарите бяха положили къртовски труд да възстановят разрушените сгради, но почистването и оправянето на каменните фасади щеше да отнеме месеци, дори години, и местните хора вече наричаха мястото „Черния ъгъл“. Йоме си представи как след триста-четиристотин години чужденци ще питат за посоката и ще ги упътват: „Да, дюкяна на ювелира е ей там, на Черния ъгъл, откъм портикула“, и те ще се чудят какво значи това име.
„Стига да имаме късмет градът да оцелее“ — каза си тя.
А после се залови за работа. Прибра личните си вещи, след което накара няколко от слугите и новия телохранител — як младеж, сър Донър от замък Дониейс — да отидат с нея в кралската съкровищница и да се погрижат за златото, скъпите подправки и силарите.
Габорн беше взел двайсет хиляди силара на юг, за да ги върне на Радж Атън с надеждата, че Вълчия господар ще приеме условията му за примирие. Но все още държеше десет хиляди в съкровищницата заедно с други дарове, поднесени му наскоро от владетелите на Хиърдън. Даровете включваха и брони за Габорн и за коня му, подарени от херцог Мардън на сватбата им, но Габорн не пожела да ги вземе за битка поради тежестта им. Освен това имаше и много злато и скъпоценни подправки, връчени като данък, тъй като жътвеният данък обикновено се плащаше в седмицата на Хостенфест. Съкровището бе огромно и тя нареди на слугите да го отнесат в гробниците, където го заключи в сводовете между костите на предците си.
Само тази работа й отне два часа, а когато приключи, изведнъж се сети, че трябва да потърси Бинесман, защото все още не го беше виждала, а се безпокоеше, че може да му потрябват слуги преди всички да напуснат града.
Не го завари в мазето на цитаделата, въпреки че в старото огнище гореше огън, а въздухът тежко миришеше на къкреща над огъня върбинка — билка с подобен на лимон аромат, използвана за парфюми. Всъщност свежият аромат изпълваше цялото мазе — мирис като на ведра слънчева светлина. В склада намери дъщерята на канцлера Родерман, осемгодишно момиче с остър поглед, което беше останало в цитаделата, докато баща й се погрижи всички да напуснат в ред. Каза й, че Бинесман излязъл още призори. Щял да потърси в градините из града златист лавър, цикория и равнец.
Йоме изостави за момента тази своя грижа и отиде до цитаделата на Посветителите, за да се увери, че хората са изведени.
Преди седмица нещата тук се бяха променили неузнаваемо. Сър Боренсон, по заповед на бащата на Габорн, беше избил всички Посветители, тъй като Радж Атън бе принудил бойците на баща й да му дарят даровете си, заграбвайки по този начин дарбите на хиляди от хората на Силвареста. Деянието на Боренсон беше кърваво и ужасно и въпреки че част от нея изпитваше благодарност заради куража му да го направи, друга част все още беше потресена и наскърбена. Мнозина от Посветителите преди това бяха слуги, предложили своите умове и мускули, жизненост или метаболизъм в служба на крал Силвареста. Единственото им престъпление беше, че са обичали своя владетел и са се постарали да му послужат по най-добрия възможен начин. Но след като рицарите, на които те бяха отдали даровете си, бяха пленени и принудени самите те да отдадат дарове, Посветителите бяха станали подвластни на чудовище като Радж Атън. След като никой не можеше да се надява, че ще убие Радж Атън, единствената надежда на враговете му беше да го отслабят: което означаваше да избият обезсилените и невинни Посветители. Делото на Боренсон беше гнусна задача — да избие глупци, които дори не бяха разбрали, че идва смъртта им, да изколи онези, които бяха отдали метаболизма си, потънали в безкраен сън, да избие онези, които бяха дали мускула си и не можеха дори ръцете си да вдигнат, за да се предпазят от удар.
От онази нощ Боренсон беше охладнял и отчужден от Габорн и нея. Не се справяше с чувството си за вина.
А докато Йоме крачеше през вътрешния двор на цитаделата, и тя не можеше да се справи добре със собствените си спомени за това място. Високите стени около цитаделата я задушаваха. Твърде много и твърде мрачни бяха спомените.