— Нека останат, ваше величество — викна той. — Само да не е в горните етажи на хановете. Да се скрият долу, по мазетата. Ще мина да сложа защитни руни по вратите. Ще оставя и билки, които могат да предложат защита.
Щом го видя, Йоме изпита силно и трудно обяснимо облекчение. И когато той се приближи, тя разбра причината. Често пъти в миналото беше усещала извиращата от него земна сила, малко притеснителната сила, говореща за раждане и растеж, която я изпълваше със съзидателни копнежи. Но тази сутрин той сигурно бе правил силни защитни заклинания, защото Йоме се почувства така, както би се почувствал силно притеснен, бягащ от враговете си конник, изведнъж озовал се между сигурните стени на замък.
Да, точно това беше. Тази сутрин край него тя се чувстваше в безопасност.
— Изглеждаш много изтощен. Мога ли да помогна с нещо?
— Да — отвърна Бинесман. — Ще се безпокоя по-малко за вас, ваше величество, ако избягате от града като всички останали.
Йоме се огледа и каза:
— Не всички са заминали, а не мога да тръгна преди да съм направила всичко възможно за спасението на хората си.
— Все едно, че го каза мъжът ви — изсумтя Бинесман. Но в тона му нямаше неодобрение. Той изгледа замислено двете с Мирима. — Има нещо, което наистина можете да направите, но се колебая дали да ви го поискам.
— Слушам те.
— Дали имате някой хубав опал, който да сте готова да ми дадете? — попита Бинесман. Тонът му намекваше, че даде ли го, няма да го види повече.
— Майка ми имаше един наниз и обеци.
— С подходящо заклинание могат да бъдат силни прегради срещу създания на мрака.
— Тогава ще ги получиш, стига да мога да ги изкъртя от бижутата.
— Оставете ги с тях — каза Бинесман. — Колкото по-голям и по-светъл е камъкът, толкова по-добра е защитата, а опалът се чупи лесно.
— Ще ги взема. — Беше забравила да ги премести в съкровищницата — сети се чак сега. Накитите на майка й още си стояха скрити зад писалището в стаята й.
— Ще ме намерите при хановете — каза Бинесман. — Но моля ви, побързайте, малко време ни остава.
Йоме и Мирима се върнаха в кралската цитадела и се качиха в най-горната стая. Сър Донър и Дните на Йоме не посмяха да влязат в спалнята й и останаха в малкото преддверие отвън.
Ковчежето за бижута съхраняваше официалната корона на майка й — просто, но елегантно изделие от сребро с диаманти. Освен короната вътре имаше десетки и десетки обеци, гривни за ръце и за крака, и огърлици.
Йоме намери огърлицата, която помнеше. Беше направена от сребро, с вградени в него двадесет еднакви бели опала. В средата на сребърна халка висеше голям, ярък камък.
Майка й беше казвала, че камъните ги бил купил баща й, когато заминал за Индопал да поиска ръката й.
Йоме се замисли над това. Баща й бе прекосил половината свят, за да намери майка й. Изглеждаше романтично това пътуване, толкова далеко, въпреки че Габорн бе извършил същото заради нея.
Все пак романтичният привкус в женитбата на Йоме за Габорн изглеждаше някак поразреден от това, че бащите им бяха толкова добри приятели и и двамата бяха желали този съюз. Бракът й с Габорн много приличаше на женитба със съседчето, въпреки че го беше срещнала едва преди десет дни.
След като разгледа ковчежето с накити, Йоме намери още опали. Ковчежето беше доста обемисто, беше служило на кралиците Силвареста от поколения, и съдържаше вещи, които майка й никога не беше носила. Намери една брошка с огнени опали, инкрустирани като очи на тройка риби, изработени от патинирана мед. Също така една стара висулка с форма на сълза имаше опал, който блестеше с яркозеленикава светлина.
Йоме взе и тях, защото камъните им бяха най-големи, и ги даде на Мирима да ги прибере в джобовете си.
— Да се надяваме, че ще свършат работа.
После прибра останалите накити на майка си в ковчежето и го пъхна под леглото.
След това погледна през сводестия прозорец към замъка.
Улиците на града бяха празни и смълчани. За пръв път в живота си не можеше да види дима от нито един комин. В далечината видя няколко смъкващи се шатри из полята. След като рицарите бяха заплашили хората й, че ще ги убият, те вече бягаха.
Изведнъж сцената долу й се стори позната.
— Това съм го сънувала — промълви Йоме.
— Какво сте сънували? — попита Мирима.