— Сънувах го — миналата седмица, когато с Габорн яздехме на юг към Лонгмът: или нещо много близко до това. Сънувах, че Радж Атън идва да ни унищожи и всеки в замъка се превърна в глухарче, всички полетяха и вятърът ги издуха надалече.
Хората, пръскащи се в различни посоки, й напомниха за глухарчета, духнати и полетели пред свирепия вятър.
— Само че в съня ми двамата с Габорн си тръгнахме последни. Всички отлетяхме надалече. Но… в съня си знаех, че никога няма да се върнем. Че никога вече няма да се върнем тук. — Тази мисъл я изплаши. Мисълта, че никога вече няма да се върне в замъка, в който беше отраснала.
Според легендата Земята говорела на хората в знаци и сънища и онези, които я чували най-добре, с право ставали владетели и крале. Кръвта на такива крале течеше в жилите на Йоме.
— Било е просто сън — каза Мирима. — Ако е било истинско послание, Габорн щеше сега да е с вас.
— Той е с мен — отвърна Йоме. — Убедена съм, че нося детето му. — Погледна Мирима. Приятелката й беше от простолюдието и Йоме знаеше, че ще приеме сериозно едно знамение.
— О, милейди! — прошепна Мирима. — Честито! — Пристъпи свенливо и прегърна Йоме.
— Скоро ще дойде и твоят ред — увери я Йоме. — Не можеш да си близо до Земния крал и тялото ти да не реагира на съзидателните му сили.
— Надявам се — промълви Мирима.
Йоме издърпа ковчежето с бижутата изпод леглото и извади майчината си корона и по-ценните накити. За всеки случай. Уви ги в един калъф за възглавница.
Някакво момиче извика отчаяно в двора пред замъка.
— Ей? Има ли някой тука?
Мирима отвори прозореца и Йоме се наведе над перваза и погледна надолу.
Момичето — приличаше на слугинче, с кафява престилка, видя Йоме и извика:
— Помощ! Ваше величество, надявах се да намеря някой от кралската гвардия. Милейди Опиншър се е затворила в покоите си и не иска да излезе!
Лейди Опиншър беше много възрастна дама, живееше в най-стария и богат квартал на града. Йоме я познаваше добре. Знаеше със сигурност, че Габорн я Избра, когато им се представи на сватбата им. Лейди Опиншър със сигурност беше чула предупреждението на Земния крал.
— Ей сега ще дойда — каза Йоме, зачудена що ли за неприятности предвещава това.
Двете с Мирима бързо излязоха на двора със сър Донър и Дните на Йоме само на стъпка след тях. Момичето се качи боязливо на коня на Мирима и препуснаха през кралската порта и по тесните улици към имението на Опиншър.
Йоме погледна нагоре и видя някакво дете на един отворен прозорец. Вече наближаваше пладне, а все още не всички се бяха подчинили на заповедта на мъжа й.
Пред вратата стояха на пост двама гвардейци с лъскави брони.
— Защо сте тук? — скара им се Йоме. — Не трябваше ли вече да сте заминали?
— Молим ви за прошка — отвърна единият страж, стар мъж със светлосини очи и дълги бели мустаци. — Но ние сме се заклели да служим на лейди Опиншър и тя ни заповяда да останем на поста си. Затова пратихме момичето.
— Можем ли да минем? — попита заканително сър Донър: не знаеше какви заповеди са получили гвардейците. Ако жената бе полудяла съвсем, можеше да им е заповядала да убият всеки, който дойде.
— Разбира се — отвърна по-старият и двамата отстъпиха встрани.
Йоме скочи от коня си и подкани слугинчето да ги заведе.
Имението на лейди Опиншър беше много по-нова сграда от кралската цитадела. Цитаделата беше построена преди две хиляди години, за да служи на владетеля и неговите рицари, а имението бе на по-малко от осемстотин, вдигнато като място за отдих във времена на благоденствие. Беше много по-разкошно и елегантно от кралската цитадела. Йоме си помисли, че прилича може би повече на високия и изящен дворец в Дворовете на прилива. Над входа имаше големи остъклени прозорци, така че слънчевите лъчи огряваха голямото помещение, спускаха се около сребърния канделабър и падаха върху мраморната мозайка на пода. Всички стени бяха облицовани с лакирано дърво и покрай тях на високи стойки бяха окачени изящни светилници.
Слугинята ги поведе нагоре по широкото стълбище. Йоме се почувства ужасно неловко. Носеше ботуши и дрехи за езда, а в такова елегантно имение трябваше да чува шумоленето на полите си, докато се изкачва по стъпалата.
Стигнаха на втория етаж и слугинята заведе Йоме до огромна дъбова врата с изкусно резбования на нея хералдически знак на лейди Опиншър.