Йоме понечи да я отвори, но бе заключена, затова заудря с юмруци по нея и завика:
— Отворете! Отворете в името на кралицата.
След като не последва отговор, сър Донър заблъска по-силно. Йоме чу стъпки по каменния под, но старата дама не отвори вратата.
— Донесете брадва и ще я разбием — високо каза Йоме на сър Донър.
— Моля ви, ваше величество, недейте — замоли се отвътре мадам Опиншър.
Сър Донър спря да тропа, а дамата отключи вратата и я открехна. Лицето й беше покрито с бръчки, но фигурата й все още беше стройна. С незасегнатия си все още дар на обаяние тя изглеждаше великолепно, въпреки че рядко беше излизала от дома си през последните три години.
— Какво ще заповядате, ваше величество? — попита тя със скована вежливост.
— Чухте ли предупреждението на Земния крал? — попита я Йоме.
— Да — отвърна дамата.
— И?
— Моля да бъда оставена тук — каза мадам Опиншър.
Йоме удивено поклати глава.
— Защо?
— Стара съм. Съпругът ми е покойник; всичките ми синове умряха в служба на дядо ви. Не ми е останало нищо, заради което да живея. Не искам да напусна къщата си.
— Къщата ви е чудесна — каза Йоме. — И пак ще си е тук, когато се върнем.
— Семейството ми е живяло тук осемстотин години — заяви дамата. — Не искам да замина. И няма да замина. Нито заради вас, нито заради никого.
— Дори заради себе си ли? — попита Йоме. — Дори заради краля?
— Вече съм го решила.
„Мога да заповядам на сър Донър да я извлече навън, той ще се справи и със стражите“ — помисли Йоме. Двамата старци нямаше да са проблем — за него се говореше, че е отличен воин. Боренсон се беше бил с него и след това го бе повишил в капитан в кралската гвардия.
— Животът винаги има цел — каза Йоме. — Не живеем само за себе си. Може да сте стара, но все още можете да служите на други. Ако ви е останала някаква мъдрост, доброта или състрадание, все още можете да служите.
— Не — отговори лейди Опиншър. — Вече не.
— Габорн погледна в сърцето ви. Видя какво има у вас. — Мадам Опиншър беше известна с благотворителността си и Йоме беше убедена, че разбира защо Габорн е Избрал старата дама. — Той видя вашия кураж и състрадание.
Лейди Опиншър отвърна със сух смях.
— Попривърших ги тези качества тази сутрин. Ако ги продаваха на пазара, щях да пратя слугинчето си да ми купи и да ги остави пред вратата на спалнята ми. Не! — заяви твърдо тя. — Няма да напусна дома си!
И затвори вратата.
Йоме беше безсилна. Старицата сигурно изпитваше състрадание, но не вярваше, че утрешният ден може да е по-добър от днешния или че животът й си заслужава човек да се бори за него, или пък че притежава нещо ценно, което да даде. Тя можеше само да предполага какви са мотивите й.
— Можете да останете тогава — извика Йоме към вратата. Нямаше да я измъква с ритници от собствения й дом. — Но слугите си ще освободите. Няма да ги оставите и тях да умрат. Те трябва да избягат.
— Както желаете, ваше величество — отвърна старата дама.
Йоме се обърна да се разпореди, но момичето вече тичаше, зарадвано, че ще се спаси. Йоме се вгледа за миг в Мирима. Тъмнокосата хубавица беше замислена.
— Дори мъжът ви не може да спаси някой, който не иска да се спаси — промълви Мирима. — Вината не е негова. Нито наша.
— Сър Донър — каза Йоме, — отидете при градската стража и им наредете да претърсят всяка сграда в града. Разберете колко като нея има все още тук. Наредете им от мое име, че са длъжни да напуснат.
— Веднага — каза сър Донър, обърна се и бързо излезе.
— Но това ще отнеме часове — каза Мирима и Йоме долови въпросителната нотка в думите й. Питаше: „Ако направим и това, кога ще тръгнем ние?“
Йоме прехапа устна и погледна своята Дни, сякаш търсеше отговора от нея. Достолепната възрастна жена както винаги запази мълчание.
— Имаме бързи коне — каза Йоме. — За един час можем да избягаме по-далече, отколкото един селяк за цял ден.
Йоме намери чародея Бинесман в един от хановете, както беше обещал. Ханът, почтено старо заведение, казваше се „Глиганите“, беше най-големият в града и мазетата под него образуваха същински лабиринт. От грамадните дъбови бъчви лъхтеше на ферментиращо грозде, а по рафтовете бяха окачени бали сух хмел. Миришеше и на мишки, въпреки че навсякъде притичваха котки. Мирима, сър Донър и Дните на Йоме минаваха покрай бъчви и ведра, пълни с ряпа, лук и праз, преси за вино и бурета с осолена херинга и змиорка, покрай влажни платнени торби със сирене и чували с брашно.