Стената на Барън на север беше с ширина от осем мили и се протягаше между два високи хълма. Преди векове Мътая и Мистария бяха воювали за тази област много пъти. Фактът, че Мистария не винаги беше печелила, се набиваше в очи със самото разнообразие на архитектурата: навсякъде из градчетата се мяркаха куполести постройки с покрити портици и изкуствени езерца. Улиците бяха много по-широки, отколкото в Дворовете на прилива, където беше отраснал Роланд.
Имената на селищата също отразяваха факта, че за тази земя са се водили много битки. Между градчетата с имена като Асвандер, Пастек и Кишку се срещаха села с имена Засадата, Падането на Гилън и Отстъпление.
Тъй или иначе, Роланд гледаше замислено надолу и си мислеше, че теренът е великолепен избор за сражение от стратег като Палдейн Ловеца. Няколкото укрепления можеха да послужат като бази за щурмове. Представяше си как стрелци могат да се укрият зад каменните зидове или конница да се крие зад портите на някоя по-голяма крепост.
И въпреки всичко не можеше да види никакъв признак за войски из равнините — никакво проблясване на утринната слънчева светлина по метална броня, никакъв пушек, вдигащ се от лагерни огньове, нито палатки, вдигнати в някоя далечна долчина.
Всъщност поне оттук, от хълмовете над Карис, пейзажът изглеждаше мъртъв. Роланд, барон Пол, Ейвран и зелената жена стояха на едно възвишение вече от петнайсет минути и гледаха примижали към долината под тях. Роланд виждаше стотици фермерски къщи и десетки купи сено. Поля и градини бяха нашарили земята — светли редици на едни места, тъмни лозя на други, конопени насаждения на трети. Каменни огради заобикаляха фермерските дворове. Оттук, от високото, можеше да се види, че в Карис камъкът е в изобилие — достатъчно, за да се вдигнат от него домове и огради, и дори май беше в повече, защото на много места фермерите просто го бяха насъбрали на купове, за да разчистят полята. По билата на много хълмове се виждаха мътаинските слънчеви куполи — изградени от камък така, че да наподобяват залязващото слънце. Те бележеха места на стари сражения.
Древна беше земята на Карис. Разправяха, че крепостта тук била от незапомнени времена, още когато Ерден Геборен дошъл със своите сто хиляди рицари, за да я защити. Много от „слънчевите куполи“ долу бяха служили за места за изгаряне, в които победителите хвърляли победените. Такива места бяха обладани от духове.
Но и да имаше духове наоколо, те явно не досаждаха на местните хора. Самият Карис едва се виждаше от толкова далече — все още беше на двайсет мили. Древната крепост беше построена на един полуостров в дълбоко езеро. Езерото беше покрито с гъста мъгла, но крепостта я разкъсваше и гранитните й стени и високите наблюдателни кули проблясваха като злато в утринното зарево. Над замъка се виеха пушеците на кухненските огньове.
Над замъка излетя граак, понесъл небесен ездач. Ейвран въздъхна, сякаш изпитала копнеж тя да е сега на врата на звяра.
Но по-наблизо не се мяркаше никакъв дим над нито един дом. Не духаше вятър. Не се мяркаха животни в полята.
Мъртво. Цялата равнина на Карис изглеждаше съвсем мъртва, освен няколкото ята гъски, които летяха ту на една страна, ту на друга. Дори тук, на склона, беше някак твърде тихо: не крякаха сойки, не притичваха катерици.
— Не ми харесва това — каза Роланд. — Много е тихо.
— Тъй е — кимна барон Пол. — Аз съм се родил в тоя край. Като дете съм тичал тук като луд. Такова нещо не съм виждал никога.
И посочи към някакви нивя вляво, само на две мили под тях, при някаква овощна градина, пресичаща редица от дъбове.
— По това време на годината тук винаги долитат ята врани от север. Ако прокараш черта по небето над линията на ония дъбове, ще получиш добра представа накъде летят. Но днес не виждам нищо такова. Нито една врана. Враните са умни птици. Усещат опасността по-добре от хората. Разбират къде предстои битка и следват войниците с надеждата, че ще има добра плячка.
— Погледни ей там надолу, където кръпките мъгла са легнали над низините. — Той посочи почти право напред, на пет мили от подножието на хълма. — Виждаш ли ония гъски, дето летят над нея? В полята там има хубав овес и езера, в които да плуват. Всяка гъска, заслужаваща гъсок, сега ще е там долу. Но не, тия гъски кръжат над полята, за да са сигурни, че е безопасно да кацнат. Летят от една кръпка мъгла на друга, защото знаят, че не е безопасно, и не смеят да кацат.