Стигнаха до едно голямо село, профучаха между къщите и спряха конете чак когато излязоха извън селото. Покрай пътя растяха орехи — плодовете им бяха започнали да разпукват зелените си обвивки и Ейвран, все още свита в наметалото си, се загледа жадно в тях.
— Няма ли да ядем днес?
— Като стигнем в замъка, може да ти дадат нещо за вечеря — каза баронът.
— Ама и снощи не ми дадохте нищо за вечеря, а сега не мога поне малко да хапна за закуска! В замъка вече са приключили със закуската и няма да ядат чак до довечера. От вчера не съм хапвала.
— Ами толкова по-добре за теб — каза барон Пол. — Ще ти помогне да поддържаш тънка фигура.
— По-добре опитай ти — заяде се Ейвран. — Конят повече ще те харесва, ако го направиш.
Баронът я изгледа предупредително. Детето имаше дар на ума, но барон Пол си имаше повечко, а и можеше да я напердаши.
Роланд реши, че е много суров човек — да мъчи така детето с глад.
— Ще ида да набера малко — каза той и скочи от коня.
Зелената жена беше поизостанала, но само след няколко мига се появи, цялата в пот и задъхана.
Барон Пол, изглежда, се побоя, че Ейвран може да им избяга, затова приближи коня си до нея, сграбчи я и я прехвърли на своето седло.
От коня на Роланд се лееше пот, дробовете му се издуваха като ковашки мехове. Тук, в северния край на селото, имаше няколко струпани една до друга къщи. Тревата край пътя беше опоскана от овце. Но сега от тях нямаше и помен. Сигурно ги бяха откарали в замъка. След като нямаше нищо друго за пасене, конят му отиде до сандъчето на прозореца на една от къщите и почна да яде здравеца — толкова бързо, колкото може да яде само кон с дарове на метаболизъм.
Роланд поогледа за нападали по земята орехи, но напразно. Прасета бяха ровили тук и ги бяха изяли. Накрая се качи на един орех да набере.
— Пишка ми се — каза Ейвран и се завъртя в седлото.
— Ще издържиш още някой час — каза баронът, без да я пуска. — Момиче с дар на мускул може да стиска мехура си цял ден.
— Стискам се от снощи — възрази Ейвран.
Барон Пол завъртя очи с досада.
— Добре, върви тогава. Зад къщата трябва да има нужник.
Ейвран се смъкна от коня и заситни през тревата. Зелената я последва по петите като вярно куче.
Роланд се покачи на един дебел клон и почна да пълни джобовете си с орехи. Тъкмо беше откъснал няколко, когато погледна към пътя на юг.
Оттам, откъдето току-що бяха дошли, се задаваше облак прах. Конниците все още бяха на няколко мили, но при скоростта, с която можеше да препуска един подсилен кон, можеха скоро да ги настигнат.
— Конници! Идват бързо! — извика той на барона. Сърцето му заблъска в гърдите. Ако не се беше качил на дървото, нямаше да ги види.
— Какви са цветовете?
Той погледна отново и зърна жълто.
— На Радж Атън. По петите ни са.
Скочи от дървото толкова лошо, че глезените му изпукаха.
— Ейвран! — извика барон Пол. — Ела веднага!
И пришпори коня си към ъгъла на къщата, като ръсеше проклятия. Роланд се метна на своя, заобиколи къщата и го видя как изрита ядосано полусрутения нужник отзад. Вътре нямаше никого.
— Проклетото момиче е избягало! — изрева баронът.
Роланд прехапа устна. Не искаше да изгуби детето, нито да допусне да пострада. Искаше да й помогне, но разбираше страховете й и се възхити на куража й да направи това, което смяташе, че е добро.
Къщата бе отделена с каменен зид от другите дворове и градини и той нервно се заоглежда. И помен нямаше нито от Ейвран, нито от зелената жена.
— Не може да са отишли далече — каза Роланд. Но знаеше, че това вече е без значение. Дори момичето да се криеше наблизо, щеше да загуби много време, докато го търси.
— Остави я! — извика барон Пол. — Искаше да остане, нека остане!
Барон Пол препусна към пътя. Роланд го последва, но много бавно. Боеше се да остави зелената жена и Ейвран тук сами. Грижа му бяха повече, отколкото можеше да си признае.
Надигна се от седлото и затърси с очи детето, с напразната надежда, че ще зърне поне зелената жена. Барон Пол вече се отдалечаваше. След няколко мига Роланд чу тропот на копита от другия край на селото.
— Желая ти късмет! — извика Роланд на Ейвран. — Ще се върна да те взема, дъще!
И препусна към Карис.
Ейвран се беше сгушила зад един люляк до някаква ограда и гледаше как барон Пол и Роланд се отдалечават на север. Беше смъкнала наметалото от меча кожа от гърба на зелената жена и сега кожата й се сливаше с люляковия храст и я криеше.