Скоро между двете жили, дълбоко под стъблото, се образува широка яма, която прибираше вълчицата наполовина. Изровената пръст беше разхвърляна наоколо, окръжаваше леговището и му служеше като нисък защитен ров — срещу вражи погледи, срещу дъжд и вятър. До обед леговището беше съвсем готово, постлано със сухи дъбови листа и мека трева, наскубана от поляната. Тогава вълчицата се вмъкна вътре, дълго тъпка и обикаля в кръг, докато се настани, накрай се сви и легна, като прикрепи главата си към входа. Личеше, че се приготовлява за продължително лежане. От време на време тя изпъшкваше, душеше се по хълбоците и под корема; очите й бяха ту притворени като от тежка умора, ту разширени и горящи с тайнствен пламък на страх и страдание. Към залез пъшканията се превърнаха в сподавено скимтене и глухи стенания.
Така премина тя цялата нощ. А на утрото в прегръдките й се движеха шест малки живи рошави топки. Тя лежеше все така свита на кълбо, поръмжаваше нежно, лижеше малките си слепи рожби, оправяше ги и ги нагаждаше към набъбналото си от мляко виме.
През тази нощ вълчицата бе станала майка. От този ден тя пое тежката грижа и безпокойство за шестте крехки същества, които бяха повече от живота й, повече от цял свят. За да ги запази и нахрани, нямаше опасност, срещу която не би се хвърлила, нито жалост — към когото и да било.
През нощите бдеше като орлица над малките, а паднеше ли мрак — хвърляше се като сляпа на лов, безмилостен и кървав. Загиваха под яките й челюсти по-дребните и слепи рожби на гората, а когато не уловеше тях — нападаше едрия добитък, грабеше от стадата.
Така измина лятото. Малките бяха се удължили и заякнали. Зверовитостта им се показваше с всеки ден. Не стигаше вече майчиното мляко — трябваше и месо, кръв. Те ги познаваха вече, миризмата им ги упояваше. Старата измършавя, само очите й горяха със страшен блясък. За една нощ преброждаше широки кърища, нападаше, убиваше, но утрин малките приемаха от окървавените й уста топли късове живо месо. Легнала по корем, тя стискаше между крака плячката, разкъсваше я, дъвчеше месото, замижаваше от наслада и хранеше подред шестте ненаситни гърла.
Една късна лятна вечер в гората се срещнаха двамина овчари. По-право, при овчаря Диню дойде овчарят Калю.
— Диньо, какво ще правим с тази пущина, не виждаш ли, все по-зле става — рече дошлият; той беше спрял, подпираше се на дългата си дряновица, приковал о земята неподвижен поглед.
— Коя? — вдигна очи Диню; той също гледаше земята.
— Вълчицата — коя! Забрави ли ланските й пакости? Три овце ти отмъкна. А вчера посред бял ден нападна най-добрата ми дзвизка. Гръмнах я, не улучих. Каракачанинът спаси овцата.
— Трябва да се е окучила пак тъдява из гората. Затова налита като сляпа. Малки трябва да храни…
— Чудиш ли се още? И лани беше същото. Докато ги отгледа, дедаси зулуми стори. Ти какво ще кажеш.
— Какво?
— Ще чакаме ли още?
Диню премести дряновицата пред другото си рамо и промълви, като продължаваше да гледа о земята:
— Че знам ли… трябва да видим.
— Няма какво да гледаме! — прекъсна го Калю, като впи яростен поглед у другия. — Какво ще знаеш и какво ще гледаш! Намини още утре в село. Обади се на вашите и нашите. Кажи и на вуйчов Маринов Димитра. Нека повикат и още някои по-сърцати хора от село. Хайка трябва да направим. Тъкмо утре е събота и в неделя — празник: свободни са всички.
— Че къде ще я дириш из толкова гора — умълви се Диню. — Вълк е то, крие се из най-гъстите и сенчести места.
— Ох! Знам я аз къде е, по-хитър съм от нея: в асмалъка се крие тя. Ще я сбарам. Те само нека да дойдат да помагат. Кажи да вземат тенекии за думкане.
— Ами кучета?
— Стигат нашите. Само Каракачан стига. Другите няма и да посмеят. Тяхна работа ли е вълк да гонят!…
Диню се изправи, почеса се под кожения калпак и проговори, все така замислен и като че ли безчувствен:
— Харно де, ще мина, ще им обадя, ама ти ще отговаряш подире, ако напразно се блъскат хората…
— Ти там не се грижи, то я моя работа — усмихна се накриво Калю, после метна дряновицата през рамо и закрачи към стадото си.
Наистина след няколко дни се почна страшното. Цялата гора беше обхваната от огромен кръг въоръжени хора. Двата края на полукръга почваха от две точки на десния бряг на реката и стесняваха обръча през гъсталаците на асмалъка, с посока към реката. Целият кър ечеше от викове, думкане на тъпани и тенекии, кучешки лай и чести пушечни гърмежи. Падна много дивеч. Хайката търсеше вълци, дори още по-определено — вълчицата. Но тя не прощаваше нито на зайците и лисиците, нито на поровете и язовците. Над горите и между дърветата се вдигаха и отлитаха надалече ята подплашени птици.