— Стой мирен, бате! — нареди му изнервен Козела.
„Да еба мама му! Този човек си играе с късмета! — помисли си Козела. — Видя много и като нищо може да се удави, ловейки риба.“
От терасата на ресторанта се виждаше стърчащото кубе на наскоро построена джамия. Козела беше загубил представа за времето, но от призива на ходжата към молитва се досети, че е дванайсет. И в този момент се запита: „Защо забравят турците в цялата тая игра, да им еба майката? Ахмед Доган открадна парите на Мултигруп и в общи линии можеше да купи всичките политици и да ги продаде на циганския пазар в Скопие! Уахабитските пари на Саудитска Арабия също минаваха през него. Джамиите в България надминаха три хиляди!“
Имаше нещо съмнително в липсата на рязан в цялата тази история. За Козела нямаше две мнения — щеше да се появи сто процента. Надяваше се само да не стане като в евтин холивудски екшън. Да дойде накрая и да раздаде правосъдие.
Козела се ядосваше сам на себе си, заради привързаността към България. „Родината на глиста е гъзът!“ — иронизираше сам себе си. Даваше си сметка, че е вече от другата страна на хребета. Животът му не струва пет пари и дори не му се живее. Разиграващата се битка за власт не беше негова. Разполагаше с пари за три поколения козлета напред, а нямаше нито едно. Не беше вярващ християнин, но почиташе вярата на хората в християнския бог. Нямаше нищо против мюсюлманите, защото техния Аллах беше същият бог. Уважаваше дълбоко жените и си го признаваше без никакво притеснение. В крайна сметка те даваха и отглеждаха живот. Мъже. Не се сърдеше на съдбата, нито пък се виждаше като нейна жертва.
Навремето стана офицер от милицията, защото не можеше да понася наглостта на глупаците. После мина от другата страна. Причината беше проста. Политиците надминаха всичките му представи за арогантност и нахалство.
Поредната битка за власт наистина не беше негова. Безспорно принадлежеше към България. Какъвто и да беше животът му, Козела го дължеше на тази малка, красива балканска страна. Нямаше никакво намерение да я отстъпва на рязани турци, пияни руснаци и вманиачени сърби. Поне докато дишаше.
VI
Бай Миле, Телето, Стоил Славов и редица други побойници бяха забъркани открай време тежко със сърбите. Направиха маса пари по време на югоембаргото, а не се отчетоха както и където трябва. Завлякоха Аркан, когато Сретен му беше дясна ръка. А това не се забравяше. Така че Амстердама не се чувстваше виновен за тяхната преждевременна кончина, да не говорим, че смяташе всяка смърт за навременна. „Човек е колкото за по едно кафе на земята! — обичаше да повтаря той, — а хората от нашия занаят понякога нямат време и за толкова!“
Когато си мислеше за Козела, Сретен си представяше нещо твърде аморфно. Той не беше го виждал никога, както и повечето от колегите му. Ако трябваше да изгради образа му на полицейски компютър, най-вероятно принтерът щеше да отпечата около шейсетгодишен мъж със заострени скули и силно издадена брадичка. Но беше сигурен в едно, че Козела се е преобразявал с много и различни пластични операции.
Сретен обаче силно се нуждаеше от лична среща с него. България неудържимо се приближаваше към Европейския съюз и се превръщаше в най-апетитната територия на Балканите. Бойко Борисов очевидно щеше да бъде следващия премиер. А Сретен киснеше в различни затвори и временни арести, наблюдаваше яростно борбата на палетата за неговата империя и търсеше връзка с единствения човек, който можеше да му осигури запазване на статуквото.
Сретен имаше смътни спомени, че се е срещал с Козела на живо, но не подозираше, че митологичният генерал пази за него най-добър спомен. Беше забравил за сбиването със запалянковците на „Цървена звезда“ в София. Вторият случай нямаше как да не помни, макар да не знаеше със сигурност кой е мъжът срещу него.
Стана в най-шибаните години за бивша Югославия. Слободан Милошевич водеше безумните си разрушителни войни, които през годините щяха да направят от Велика Сърбия „Белградска област“, когато Желко го представи на странен мъж от неизвестен произход.
— На какъв език да му говоря? — попита Сретен.
— На какъвто поискаш — отвърна му Аркан.
Ставаше дума за конвой на два откраднати тира с месо от кенгуру, внесено от Австралия, което си беше бизнес по онова време. В труповете на някои от кенгурутата се намираха пакети кокаин, но не дотолкова, че да предизвикат трус в бизнеса, ако евентуално изчезнат. Белята беше там, че Козела не обичаше да губи. Тировете така и не се намериха, но наркотикът се върна на пазара непокътнат и цялата история беше забравена, сякаш никога не се бе случила.