Три дни след атентата Поли замина за Париж. Целта му беше да откупи живота си чрез преговори и да принуди царя да се намеси. Изненадващото бе, че макар и потомък на старо буржоазно семейство, Поли не знаеше най-важното: благодарен монарх не съществуваше!
Царят не си помръдна пръста.
На Поли не можаха да помогнат дори шефовете на СИК. Всички, с изключение на Румен Пашата, го придружиха до Франция. Седмица по-късно Поли попадна в пълна изолация, което беше равносилно на смъртна присъда. Никой не я желаеше, но тя бе неизбежна.
— Сигурен ли си, че Поли е откраднал дрогата? — обади се Козела на Пашата.
— Така казват.
— Кой го казва?
— Който трябва.
— Значи е мъртъв.
Бойко Борисов продължаваше да охранява Негово Величество лично чрез фирма „Ипон“. Не беше трудно да се досети за веригата от зависимости, в които Симеон Сакскобургготски беше попаднал. До него стоеше един от най-големите руски шпиони Атанас Тилев и го подпомагаше с пари на КГБ винаги и когато царят поискаше. КГБ обаче отдавна не съществуваше официално, но неформално представляваше основата на мощната руска мафия. Именно тя поръча тези 600 кг кокаин от Колумбия и кръгът се затвори по странен начин — Симеон прибра парите от крадения наркотик и принесе Поли в жертвен агнец.
В София пристигнаха Арташес Суренович Тер Овсепян по прякор Артюша или Тери и Александър Романов. И двамата бяха изключително интересни фигури. Колкото и да е странно Артюша беше завършил медицина, а баща му дълги години оглавяваше Главната прокуратура на Армения. Саша Романов не беше бизнесмен, нито пък от такъв знатен род. Бивш състезател и шампион по мотокрос, той живееше кротко в Москва, поддържаше приятелски връзки с Арташес Тер Овсепян и посещаваше често българското Черноморие. Двамата отседнаха в хотел Амбасадор. Задачата им беше ясно поставена. Да приключат с Поли Пантев заради неотчетения кокаин. Вместо да го сторят на секундата, те се взривиха по най-глупавия начин. Поли отново извади късмет.
В началото на 2001 година Поли се поуспокои. Реши, че му се е разминало. Замина за остров Аруба, да си почине от напрежението на изминалата година. Чувстваше се напълно сигурен. Нямаше представа, че заедно с него на острова са кацнали още две колоритни фигури. Хърватите Пипунич и Раданович. Единият от тях беше самият Сретен Йосич.
Поли беше завел на остров Аруба приятелката си Петя, за която след този уикенд възнамеряваше да се ожени. В шестнайсет и трийсет бъдещите младоженци се върнаха от плажа, да си починат и да се подготвят за вечерното парти на близък приятел. Не обърнаха внимание на двамата мъже, които чакаха асансьора заедно с тях. Много по-късно Петя щеше да си спомни силен гърмеж, подобен на взрив на бомба. А всъщност Сретен изстреля четири куршума в главата на Поли Пантев от упор. В този момент беше заличена следата на най-голямата кражба на политически пари в цялата бандитска история на България.
X
1995 година. Карамански беше вкаран от своите покровители в затвора, за да го спасят от разстрел. Бъдещите покойници братя Васил и Георги Илиеви, Димата Руснака и все още живият Маджо отдавна бяха хвърлили око на бизнеса му. Освен рекета, кражбите на коли, незаконния хазарт, нелегалното производство на алкохол, проституцията, контрабандата на цигари и уиски и магистралните грабежи, Иво притежаваше най-апетитната хапка — каналите за трафик на горива и оръжия в ембаргова Югославия. Отчиташе се с между сто — сто и петдесет хиляди долара дневно на кръга около казино „Севастопол“ и не криеше връзката си с ченгетата. Стигна се дотам, че малко преди да го арестуват, един от най-приближените му лакеи — негърът Кингсли, простреля Маджо точно пред „Севастопол“. Два дни по-късно министърът на вътрешните работи Виктор Михайлов проведе „ювелирната“ си акция по задържането на Карамански. Веднага след това пред апартамента на бившия началник на полицията и настоящ собственик на „Севастопол“, трима полицаи от БМБ разстреляха две барети — подполковник Марин Чанев и сержант Георги Георгиев — Индианеца. Официалната версия беше грешка. А всъщност ставаше дума за територията на Карамански. Тя не беше малка, но не беше и голяма. Карамански беше измислен човек и влиянието му върху престъпния свят също беше измислено.
На Сретен по това време работите му вървяха прилично, въпреки че го търсеше Интерпол. Беше избягал от холандски затвор и си живееше кротко и спокойно на пъпа на София. Опитът му подсказваше, че шумни бандити като Карамански са склонни към откровено предателство и затова се пазеше от тях повече отколкото от полицаите.