Разбира се, съвпадението може да звучи случайно, НО ПИСАТЕЛЯТ май го е търсим преднамерено.
Защо са важни детайлите? При толкова много точни факти „Епопеята за ВИС“ се превръща в легенда, сякаш откърмена от самия живот. Тази писателска измислица придобива истински живот, независимо от създателя си. Така е дори за онези анализатори от чужди разведки, които със сигурност са я прочели и разнищили до последната запетайка.
Според гангстерската сага първата борческа бригада по волята на съдбата и основателите й прераства в огромен за мащабите на България търговски, промишлен и финансов конгломерат — независим от Москва, воюващ с Москва. Концерн, който може да произведе „истинска независимост на страната“.
Ето я легитимацията на „ВИС“, включително чрез родния бестселър, прочетен и в чуждите посолства. Онази легитимация, която не успя да ги направи приемливи в международен мащаб, но трябваше да спомогне да се осигури търпимостта към групировката на онези потенциални външни господари на страната, ухажвани от нашенския елит.
Четвъртият мотив за убийството на Васил Илиев изрече тогавашният вътрешен министър Любомир Начев. Петролът — дългове за 34 млн. долара!
Спор няма — повече от убедителен е. Само нефтоаферата със заема на Световната банка глътна 7 трупа, банкрутира една банка, закопа друга, омете до дъно огромен държавен фонд, запали четири къщи и стада автомобили. Точно по нея първият взрив в страната отнесе първият си живот. В края на 1991 г. избухна мерцедес в софийския квартал „Владая“, остави руини от гаража и вилата и почти без следа унищожи външнотърговския директор на „Техностройинженеринг“.
„… Господа, Нерон удари балтията на конкуренцията и брутално иззе петролния бизнес — започна Дебелият на извънредно заседание на «Пентхаус». — Ако Нерон продължи още само три месеца да дои югоембаргото, ще стане толкова силен, че ще бъде трудно да го спрем. Той печели по 20 милиона дойче марки при еднократно използване на тировете. Този превоз се извършва между два и три пъти в седмицата. С тези пари става независим. Утре тези милиони ще се превърнат във власт и с нас е свършено“.
Така пише в романа си Христо Калчев. Такава е една от хипотезите за разстрела на Васил Илиев — интереси в доставките на нефтопродукти. Полицията ги нарича „конкурентни“.
„Тайните на големите играчи“ — Григор Лилов, книга първа 2006 г.
Коза Ностра — Коза Булгарикус?
„Ние всички сме хора, които не искат да бъдат глупаци, които не искат да бъдат кукли на конци, дърпани от хора, стоящи по-високо.
… Може би вашите внуци ще бъдат новите господари тук. Те могат да бъдат като другите — тяхното място и сигурност са извоювани благодарение на нашата смелост.
Сега аз имам внуци и се надявам, че техните деца един ден, кой знае, може да станат губернатори, президенти. В Америка няма невъзможни неща. Но с годините ние трябва да се развиваме.
Мина времето на револверите, убийствата и кланетата. Somna Коза Ностра — това са наши лични работи. Ние ще уреждаме своя свят за себе си, защото той е наш свят, Коза Ностра, наша работа.“
Това е откъс от романа „Кръстника“ на Марио Пузо.
Такава е речта на „Капо ди тути капи“ дон Корлеоне, когато сключва примирие с другите босове на мафията в Америка.
Ретроспекцията на писателя от далечното минало на онзи задокеански край е повече от актуална за България — сега!
Защото нейният днешен свят не е „наш“, а бе замислен, наложен и осъществен като „техен“!
Защото българският свят е светът на големите бандити от криминалното подземие, на големите негодници в мръсните игри с политиката на големите собственици на тайнствените многомилионни пари…
Това е светът на господарите ни!
Това е територията на „коза булгарикус — коза ностра“. Територията на „тяхната си работа“!
В този днешен свят на днешната България — светът на големите играчи със съдбата й, има видни глупци, които си остават куклите на конци, дърпани от господарите им. Има ги и скритите господари, подръпващи конците на своите кукли…
Родната мафия се оказа чудовище, което изяждайки България, в крайна сметка изяжда и самата себе си.
Защото съдбите на „големите играчи“ се прекършваха, а заедно с това и парите им се стопяваха. Те уреждаха своя — българския свят за себе си, докато накрая го превърнаха в най-чуждия за тях самите.
Толкова чужд, че рано или късно ги изпращаше „да гушнат розите“ според крилатата фраза на мутрите! Независимо дали „прегръдката“ бе на Андрей Луканов, Емил Кюлев, Илия Павлов, или пък е на Кръстника Карамански, братята висаджии Илиеви, Доктора, Самоковеца, Фатик, сикаджиите…