Ченгенцето беше достатъчно умно, за да установи още след първите си реални докосвания до живота, че българинът е точно обратното на тези митологеми. Затова старецът му се стори необичаен и без съмнение предизвика у него някакъв вид неосъзнато възхищение. То беше изписано на лицето му, когато патолозите го сложиха на дисекционната маса. Момчето най-малко очакваше да бъде застреляно от възпитания възрастен господин, а Козела на свой ред изобщо не искаше да го убива. Искаше го бизнеса.
Младен Михалев-Маджо се чувстваше като кур в хладка вода в битието си на сервитьор край Охридското езеро. Не ставаше за нищо. Боеше се да се появява в пиковите часове, защото през района преминаваха много българи. Скатаваше се, както го беше правел преди много години в казармата. Понякога му идваше да скъса главата на собственика до кръста или да купи целия му ресторант, заедно с принадлежните складове и да го хвърли от високо в езерото. Все пак не някой друг, а той бе собственик на Първа инвестиционна банка. Той контролираше движението на парите на половината от Балканите и само преди година като нищо можеше да сложи в джоба си цяла Македония. Маджо минаваше за гърмян заек. Все още сънуваше пищенето на куршумите пред входа на хотел „Севастопол“, пък и никога не можеше да забрави гранатомета, с който смятаха да го взривят. Дори най-приближените му хора не подозираха колко много ненавижда бившите си съдружници и приятели. И в най-добрите години на СИК той вече беше подготвил примка за всеки един от тях. Те му бяха нужни единствено като войници. Мястото им беше на бойното поле.
Маджо обаче нямаше как да предвиди, че ще дойде време да сключва сделки с властта и да предаде тези, които броеше за най-нищожни от всичките си противници — братята Маргини.
Напоследък Сретен Йосич спеше зле и цветовете в сънищата му потъмняваха. На колана му вече висяха скалповете на Поли Пантев, Дебелия Миле, лъжливото прокурорче Николай Колев и бившата барета Владимир Димов. Най-важният от тях липсваше. Бойко Борисов успя да се измъкне невредим от политическия капан, който му заложиха неколцина евтини политици от царската партия. Нещо повече, дори спечели мажоритарни избори и продължи да издухва като есенна шума потенциалните кандидати за всякакви постове в държавата. От гледна точка на бизнеса Сретен имаше много по-голям интерес да се сприятели с него. Той в никакъв случай не разглеждаше своето присъствие в холандския затвор и бъдещото си екстрадиране като някаква драма. Освобождаването му нямаше да струва повече от 300 хиляди евро. Нито разпадащата се Сърбия, нито нищожната Македония имаха дори най-малък шанс да пробият в Европейския съюз в близките 25 години. Перспективата беше единствено България, а Бойко Борисов нямаше алтернатива за премиерското място. Откъдето и да го погледнеш — златна кокошка. Като фатален недостатък на бившето пожарникарче се очертаваше необявената цена на борсата за политици.
Сретен знаеше прекрасно, че всичко на този свят се купува. Което не става с малко пари, става с много. Очакваше с нетърпение акциите на селянчето от Банкя, обаче онзи упорито отказваше да излезе на пазара. Все пак Йоцо Амстердама не забравяше, че именно Бойко Борисов, в качеството си на главен секретар на МВР го беше арестувал. И то заради една звезда. Заслужаваше си куршума отвсякъде. Затова му издаде смъртна присъда, но не бързаше да я изпълни. На този етап жив кандидат за премиер на България вършеше по-добра работа, отколкото мъртво ченге.