„Я иди да видиш какво прави София“ — посъветва го мозъкът му. И след като Стен не можа да намери никакво възражение срещу това, щракна предпазния ключ на компютъра и се запъти към грависледа и към имението на Паррал.
„Може пък да измисля нещо по-добро след няколко часа в пещерата.“
Глава 30
Паррал прегледа последните доклади на Стен. Всичко вървеше точно както го беше обещал. Поредицата мълниеносни рейдове бяха зашеметили яните. А сега младият полковник се подготвяше за майсторския си удар: дръзка атака, която да ликвидира всичката решимост на яните да продължат войната.
Паррал се изкиска наум. Да. Стен беше доказал, че е забележителна инвестиция. Разбира се, Паррал изобщо не вярваше, че младият полковник ще изпълни с чест договора си докрая.
„Горкият млад глупак. Нима не разбира, че аз знам, че когато последната битка бъде спечелена, ще направи точно това, което искам и аз: да заграбя целия звезден куп?“
Беше последен ход, трябваше да признае Паррал, ход, на който всеки добър бизнесмен щеше да се възхити.
Той въздъхна. Колко лошо. Този мъж наистина бе започнал да му харесва.
Паррал включи анализите, които шпионите му бяха сглобили, и ги провери още веднъж, за да се увери, че не е пропусната нито една подробност, че всички сценарии са проиграни.
Да, имаше само едно възможно решение на предстоящото предизвикателство. Стен и неговите наемници трябваше да умрат. А колкото до Матиас? Какво пък, поредното нещастие в бизнеса на войната.
Паррал също така се поздрави, че се бе погрижил да няма никаква възможна заплаха от яните — или от онова, което щеше да остане от тях след последния рейд. Помисли си с любов за мощните бронирани бойни съдове, които тайно беше закупил и предал на своите хора. Те можеха да съкрушат всяка атака от всеки възможен източник.
Изключи компютъра, доволен от себе си. След това си наля вино и вдигна тост за Стен и за мъжете, които щяха да му спечелят цяла нова империя.
Глава 31
Стен помисли, че думата „грозно“ е твърде мека, за да опише фрайтера.
Фрайтерите клас „Пичард“ бяха един от онези отговори на въпрос, който никой не е задавал. Преди стотина години някое умно момченце беше решило, че има нужда от нискоскоростен, високоефективен, дълбоко-пространствен фрайтер, който същевременно да притежава способността да прониква в атмосфера.
Конструкторът, изглежда, беше пренебрегнал съществуването на планетарните лихтери, на високоскоростните атмо-кораби за по-луксозните или важни товари, както и на общо взето неизбежно перманентното състояние на банкрут на всяка интрасистемна компания за производство на фрайтери.
Корабите от клас „Пичард“ бяха добре конструирани да бъдат точно това, което бяха заявили техните конструктори, дотолкова добре, че беше почти невъзможно да се модифицират. Поради което неумолимо отпадаха от дългомаршрутните курсове към късите служби, оттам — към системна служба и най-често стигаха до корабното гробище.
Конкретният пример — „Адърстън“ — беше струвал по-малко от еквивалентната маса стоманен скрап.
Бхорите бяха докарали на буксир кораба в един док в по-закътаната част на внушителния екваториален терен за кацане на Небта и опитните корабостроители на Паррал, заедно с техниците на Бхор, напътствани от Восберх, бяха свършили цялата работа.
Външният вид на „Адърстън“ не се беше подобрил особено след модификациите. Поначало корабът имаше конусообразен нос за излитане и спускащи се рампи за планетарно товарене — разтоварване.
Носът сега беше стабилно запълнен с подсилен железобетон, както и петдесетте метра преден отсек, така че спускащите се рампи вече оставаха широки едва колкото бойците да могат да излизат в двойна колона. Командната капсула беше съоръжена със здрав стоманен мехур, с малки процепи за виждане, а самият този мехур беше подсилен с мрежесто скеле. И накрая, просто за да се доунищожат и последните естетически качества, каквито можеше да притежава тумбестият ръждясал варел, от двете страни на средния сектор бяха заварили два двигателя „Юкава“. Направляващите дюзи мятаха анемонови отблясъци точно зад носовия конус.
— Красота, нали, сър — заяви отривисто Восберх.
Стен едва потисна тръпката си.
— Най-добрият дизайн за бомбардировач самоубиец, който съм виждал — продължи Восберх. — Смятам, че имате шанс седемдесет на трийсет, когато се блъснете в завода.
— В коя посока? — попита Стен.
— Вие избирате. — Восберх се усмихна. След което стана сериозен.
— Между другото, полковник. Два лични въпроса?
— Давай, майоре.