Вълчицата наблюдаваше човека от леглото си. Той се наведе над водата, побави се там и се върна, откъдето беше дошъл. На другия ден наново пристигна по същото време. Сурия пак избяга. Тя и този път не стана от вълчетата.
На третия ден човекът прескочи поточето и се заизкачва по отсамния склон. Вълчицата не бе виждала по-опасен противник от двукраките страшилища и не биваше повече да седи тук. Тя се измъкна от гъсталака и залинка към височините. От време на време се извръщаше. Не чуваше нито трясък, нито викове на хора или скимтене на кутретата си.
Привечер се върна при леглото, но пристъпи до него по-предпазливо от всеки друг път. Вълчетата си лежаха, както ги беше оставила, и скимуцаха. Щом я усетиха, те се вкопчиха в провисналите й, останали без мляко гърди.
Сурия го нямаше и за всичко, което й предстоеше, трябваше да се грижи сама.
Тя отърси кутретата от себе си и захапа едно от тях. Не го стискаше, държеше го колкото да не го изтърве и с подскачания се отправи към гъсталаците под върха, където смяташе да се настани на по-безопасно място. На бърза ръка събра шума под две огромни паднали дървета и остави вълчето в това ново леговище. После пренесе едно по едно и останалите.
През следващите дни тя гладуваше. Сурия се беше запилял някъде или пък не можеше да я открие. Навярно вече толкова е остарял, че е изгубил острия си нюх. Щом се мръкнеше, тя тръгваше да търси храна. Но храна не всякога се намираше така лесно. Вълчицата виждаше сърна или диво прасе, но не ги нападаше. Инстинктът й подсказваше, че не бива да посяга на добитък или на каквито и да са животни наблизо до леговището, за да не се разярят хората и да й причинят зло — и на нея, и на рожбите й. И ходеше надалеч. Уморяваше се от дългия път и никога не се връщаше сита.
Една сутрин тя забеляза до леговището нещо черно, огромно. През храсталака не можа ясно да види какво е. Обърна се назад, готова да побегне. Боеше се от всяка заплаха и никаква майчинска тревога не я вълнуваше. Беше забелязала как нейната майка пролет гледаше да спаси себе си и никога не се опитваше да защити от някакво нападение на хора или животни малките си вълчета. Нямаше защо и тя да се излага на опасност.
Крачка назад, но се спря. Мирисът, който усети, не беше на човек. А щом не е на човек, не е толкова опасно да се приближи. Други по-опасни противници от хората тя не бе виждала. Приближи към леговището.
Видя голям черен глиган с наежена четина. Той пръхтеше и с острата си зурла побутваше вълчетата.
Вълчицата изръмжа и докато глиганът съобрази какво да направи, тя го захапа за левия крак. Той беше тежък, неповратлив. Извърна се и се опита да замахне със зурлата си, но тя отскочи енергично настрана, после пак така мълчешката се стрелна и го захапа, докато най-сетне нахалникът видя, че е по-добре да се махне оттука.
По обед същия ден вълчицата съгледа едно куче. То се спираше, душеше земята, въздуха, дърветата. Навярно бе усетило някакъв мирис. Вдигна глава към клоните на дъбовете и проточено изви.
В гората кучетата рядко ходят сами. Често зад тях има хора. А ако няма, този лай може да ги доведе. От идването им вълчицата се боеше повече от всичко.
Кучето не преставаше да вие и лае. Не смееше да се приближи.
Вълчицата не нападаше нищо около леговището си, но не можеше и да чака спокойно приближаването на враговете си. Тя запълзя и успя да се измъкне незабелязана от кучето. Заобиколи отдалеч и дебнешком го доближи. Навярно то нито в началото, нито по-късно я видя. Само усещаше неприятната й миризма и се захласваше от ярост и вой, без да подозира на каква опасност се излага.
Вълчицата това и чакаше. С няколко скока се намери до него, скочи отгоре му и впи зъби в тънкия му врат.
Само след пет-шест минути то лежеше върху земята изтърбушено…
Но и това леговище не беше на сигурно място и вълчицата премести вълчетата си още веднъж. В новия гъсталак й изглеждаше по-спокойно. Но с разсъмването тревогите й започнаха отново.
Тя лежеше и усещаше птича миризма. Наблизо не забеляза никакво живо същество. Миризмата идваше от клоните над главата й. А оттам нито се виждаше, нито се чуваше нещо. Но усетът й никога не й изневеряваше. Не й изневери и този път.
На близката леска кацна сврака. Вълчицата не обичаше тези шумни птици. Те винаги крещяха и тя не можеше да разбере защо правят това: поради някаква опасност или просто защото са си кресливи. От клон на клон свраката слезе ниско над земята. Ако кацнеше в тревата, вълчицата бързо щеше да й види сметката.