Вълчицата не толкова видя, колкото почувства, че вълчето изпадна в беда, макар и да не разбираше какво точно се е случило. За нея това беше коварна клопка, а коварство виждаше само от хората. Който иска да остане жив, трябваше да бяга далече от нея. Тя така и направи, а вълчето не я последва и си получи заслуженото.
Още с първите му изджавквания майката хукна като подгонена от изстрел. След нея в паника се юрнаха всички вълци.
Вечерта майката донесе на вълчето заек. Седя настрана, докато го изяде. После го побутна, но то напразно се опитваше да се изскубне от железните челюсти. За да му помогне, вълчицата прегриза крака му.
Възбудена от мириса на кръв, тя разкъса вълчето и го изяде, както би постъпила с каквато и да е животинска плячка.
Вълците лежаха в млади дъбови подрасти. Преди час се върнаха от селото, където успяха да разкъсат две малачета. Натъркаляха се в гъсталака, в който и други пъти бяха денували.
Още незадрямали, и доловиха шум. Нейде ходеха хора, тропаха с крака, кършеха клони, тихо подвикваха. Вълците наставаха. Наблизо пробягна заек. В друго време веднага биха го погнали, но сега не им бе до него. Освен това бяха сити. Шумът не предвещаваше нищо добро. По близката пътека се хвърляше с едри скокове подплашена сърна. Да, трябваше и те да бягат, но накъде?
Вълчицата се бе убедила, че не всякога опасността идва оттам, откъдето идва шумът. Понякога я сполетяваше беда на най-тихите места. Нещо така оглушително тряскаше, че тя правеше невероятно голям скок. И дали от този трясък, или от друго, по тялото й се забиваха някакви остри камъчета. После дълго, с дни хапеше кожата си, за да ги изчопли оттам, чешеше се по дърветата, докато болките и сърбежите затихнеха.
Така и този път се поколеба накъде да побегне. Вълчетата поглеждаха към нея с очакване. Само Сурия хукна в посоката, противна на оная, от която се дочуваше шумът.
Вълчицата поведе глутницата нейде встрани.
След минута-две гората проехтя от онзи трясък, от който вълчицата най-много се плашеше. Но той беше някак глух, далечен. Тя побягна с по-едри скокове, като избираше гъсталаците.
Пред себе си на една поляна видя нещо тънко, дълго, като безкрайна окастрена пръчка. Тази връв я плашеше, тъй като се бе убедила, че тя не расте като пръчките в гората, а я поставят хората.
На връвта се полюляваха червени парчета плат. Тоя огнен цвят винаги всяваше сред вълците ужас, но тя се бе убедила, че когато седи така спокоен, той не е опасен. Страшно е, когато предварително не го видиш, а само го зърнеш и мигновено те оглуши гръм. От опит знаеше, че в такива случаи е по-опасно да мине оттам, гдето няма такива огнени пламъци.
Така постъпи и сега. Побягна напреко през връвта, близо до червеното петно. Встрани се чу трясък, след него — втори, трети. Нещо наблизо изсвистя.
Вълчицата очакваше да усети болки по тялото си. Не усети нищо. И гърмът не я оглуши. Той беше като предишния — глух, далечен.
Тя тичаше и чуваше след себе си шума от тичането на вълчетата.
Назад от гората долиташе хорска глъчка. Вълците бягаха, докато тази глъчка затихна и се увериха, че са далече от всяка опасност.
Глутницата намаля. Сурия не се появи ни след ден, ни след седмица. И както вълците понасят такава загуба, никой не забеляза отсъствието му.
Планината побеля и животът на глутницата стана още по-тежък. Трудно се намираше храна и в гората, и вън от нея. Напразно вълците ходеха и денем, но не утоляваха глада си.
Една вечер се насочиха към селото отвъд билото на планината. Вълчицата забеляза, че нещо на пътеката се чернее. Спря се и го огледа отдалеч. Това беше едно от онези космати, но изключително вкусни селски животни, които тя най-много обичаше и за тях бе готова да се излага на всякакви рискове. Затича се напред и се спря на десетина крачки от неочакваната находка.
Овцата лежеше неподвижна, изглеждаше мъртва. А от мъртвите животни вълчицата се плашеше, защото бе видяла няколко пъти как след изяждането им вълците също умират. Тя се разстъпи насам-натам и обдуши снега. Долови кисел дъх на коне и хора и веднага отстъпи назад. С нея отстъпи Сивия, като облизваше с дългия си червен език лигите около устата си.
Петте млади вълци не отстъпиха. За тях това беше богата плячка, спечелена без труд и рискове, и те се нахвърлиха върху нея.
Вълчицата остана безучастна настрана. През цялото време усещаше едва доловима миризма на хора и коне и това я възпираше да участва в пиршеството.
Младите вълци още не бяха успели да схрускат всички кокали и изведнъж изгубиха апетита си. Един по един се отдалечаваха от останките на овцата. Майката виждаше как те се клатушкат, козината им настръхваше, като че ли бяха налапали остри камъчета и се опитваха да ги повърнат. С тях ставаше нещо лошо, опасно, което тя бе виждала и което й говореше, че тук имат пръст хората.