„Ами недей тогава — помисли си. — Не прави същата грешка два пъти: едва не се уби от чиста глупост. Остани тук още ден-два. Събери сили. После тръгни“.
Щом взе решение, се почувства малко по-добре.
Хвърли още съчки в огъня и с изненада видя, че вълчето го наблюдава. Очите му бяха неподвижни и не приличаха на детски. Бяха очите на голям вълк.
Гласът на баща му отново зазвуча в главата му. „Очите на вълка не приличат на очите на никое друго същество — освен на човека. Вълците са най-близките ни братя, Торак, и това се вижда в очите им. Единствената разлика е в цвета. Техните очи са златисти, а нашите — сиви. Но вълкът не може да види разликата, защото в неговия свят няма цветове. Само сребристо и сиво“.
Той го беше попитал откъде знае това, но баща му се бе усмихнал и бе отвърнал, че ще му обясни, когато стане по-голям. Имаше много неща, които смяташе да му обясни, когато стане по-голям.
Момчето се намръщи и потърка чело.
Вълчето продължаваше да го наблюдава.
В него вече имаше нещо от красотата на възрастния Вълк: издължената бледосива муцуна, големите сребристи уши с черно по края, леко изтеглените изящни очи.
Тези очи. Ярки като слънчева светлина в изворна вода…
Внезапно Торак изпита странното чувство, че вълчето знае какво си мисли.
„Вълците приличат на нас повече от всички останали ловци в гората — чу гласа на баща си. — Те ловуват на глутници. Обичат да разговарят и да играят. Привързани са силно към партньорите и малките си. И всеки вълк се труди здраво за оцеляването на глутницата“.
Момчето вдигна рязко глава. Това ли се бе опитал да му каже баща му?
„Твоят водач ще те намери“.
Дали вълчето не бе този водач?
Реши да го изпита. Прочисти гърло и застана на четири крака. Не знаеше как да каже планина на вълчи език, затова налучка: направи знак с главата и попита — с ниско, напрегнато скимтене, което съставляваше част от вълчия език — дали вълчето знае пътя.
То наостри уши и го изгледа, а после отклони възпитано поглед, защото на вълчия език втренченото гледане означаваше заплаха. След това се изправи, протегна се и мързеливо залюля опашка.
Нищо в движенията му не говореше, че е разбрало въпроса на Торак. Просто отново си беше едно малко вълче.
Или не беше?
Възможно ли бе да си е въобразил онзи поглед?
Шеста глава
Светлото и Тъмното се бяха сменили много пъти, откакто се бе появил Прав-без-опашка. Отначало той спеше през цялото време, но сега се държеше почти като нормален вълк. Когато беше натъжен, се умълчаваше. Когато беше ядосан, се озъбваше. Обичаше да играе на гоненица, като го подмамваше с парче заешка кожа, и когато вълчето скачаше отгоре му, той се търкаляше по земята и издаваше странно скимтене. Според вълчето това беше неговият начин да се смее.
Понякога Прав-без-опашка виеше заедно с него: двамата заедно изливаха чувствата си пред Гората. Виенето на Прав-без-опашка беше малко непохватно и не особено звучно, но идваше от сърцето.
И останалото му говорене беше същото — непохватно, но изразително. Разбира се, той нямаше опашка и не можеше да си движи ушите, а козината му не настръхваше и воят му не достигаше най-големите височини, но все пак му се разбираше.
Тъй че в много отношения беше като всеки друг вълк.
Макар и не във всички. Горкият Прав-без-опашка едва надушваше миризмите и беше почти глух, а по време на Тъмното обичаше да се взира в Червения звяр, който хапе с език. Понякога сваляше задните си лапи, а веднъж — о, ужас — свали дори кожата си. Но най-странното от всичко беше, че непрекъснато спеше. Сякаш не знаеше, че вълкът може да спи само на пресекулки и трябва да става често и да се протяга и сменя положението си, за да е готов за всичко.
Вълчето се опита да научи Прав-без-опашка да се буди по-често, като го буташе с муцуна и го хапеше по ушите. Вместо да му бъде благодарен, Прав-без-опашка се ядосваше страшно много. Накрая вълчето го остави на мира и щом дойдеше Светлото, Прав-без-опашка се надигаше от дългия си глупав сън в ужасно настроение. Хм, какво друго да очаква, щом не позволява на своя брат вълк да го буди?
Днес обаче Прав-без-опашка се беше събудил, преди да дойде Светлото, и то в съвсем различно настроение. Вълчето усети нервността му.