Момчето се наведе задъхано над еленчето. Ребрата му още се повдигаха, но смъртта беше близо. Трите му души се приготвяха да напуснат тялото.
Торак преглътна. Сега му предстоеше да направи каквото бе гледал да прави баща му безброй пъти. Но на него щеше да му е за първи път и трябваше да се представи добре.
Коленичи до еленчето, протегна ръка и нежно погали грапавата му потна буза. Животното остана да лежи неподвижно.
— Справи се чудесно — прошепна Торак. Гласът му прозвуча неуверено. — Беше храбър и умен, и издържа цял ден. Обещавам да спазя обета си към Световния дух и да се отнеса към теб с уважение. Сега можеш да си вървиш с мир.
Той гледаше как смъртта замъглява голямото черно око.
Изпита благодарност към животното, но също и гордост. Това беше първият му голям улов. Където и да се намираше сега баща му по Пътя на смъртта, щеше да е доволен.
Торак се обърна към Вълк, наклони глава на една страна, сбърчи нос и оголи зъби във вълча усмивка. „Справи се добре, благодаря ти“.
Вълк се хвърли към него и едва не го повали на земята. Момчето се засмя и му подаде шепа къпини от торбата с храна. Вълчето ги изгълта доволно.
Изминали бяха седем дни, откакто двамата бяха поели от Бързата вода, но все още нямаше и следа от мечката. Никакви отпечатъци от стъпки. Никаква козина по къпиновите храсти. Никакъв разтърсващ гората рев.
И все пак нещо не беше наред. По това време на годината Гората трябваше да ехти от рева на разгонените елени и от сблъсъка на рогата им. А навсякъде цареше тишина. Сякаш Гората се изпразваше бавно и неумолимо. Обитателите й бягаха от невижданото зло.
За седем дни Торак бе срещнал само птици и мишки. Веднъж, примрял от уплаха, едва не се сблъска и с група ловци: трима мъже, две жени и едно куче. За щастие успя да се измъкне, преди да го забележат. „Стой настрана от хората — беше го предупредил баща му. — Ако разберат какво умееш…“
Момчето не знаеше какво означава това, но вярваше на думите му. Беше израснал далеч от хората и не искаше да има нищо общо с тях. А сега трябваше да мисли и за Вълк. С всеки изминал ден двамата се разбираха все по-добре.
Торак постепенно осъзнаваше, че вълчият език е сложна смесица от жестове, погледи, миризми и звуци. Жестовете можеха да се правят с муцуната, ушите, лапите, опашката, плешките, козината или цялото тяло. Голяма част от тях бяха едва доловими — бегло навеждане или потрепване, — а повечето бяха беззвучни. Торак вече знаеше немалко, но не защото ги бе научил, а по-скоро като че ли си ги бе припомнил.
Все пак имаше нещо, което никога нямаше да направи както трябва, защото не беше вълк. Нарекъл го бе вълче чувство: неподражаемата способност на вълчето да усеща неговите мисли и настроения.
Вълк също имаше своите настроения. Понякога беше мъничето с детинска любов към горските плодове и неспособност да стои мирно: например не бе спряло да шава по време на ритуала за назоваването му, а после бе облизало сока от червена елша, намазан върху лапите му. За разлика от Торак, който бе нервен, защото изпълняваше много важен ритуал, Вълк изобщо не изглеждаше впечатлен, просто нямаше търпение всичко да свърши.
Друг път обаче той беше водачът: мистериозно уверен за пътя, по който трябваше да поемат. Ала щом Торак се опиташе да разбере повече, никога не му даваше ясен отговор. Просто знам. Това бе всичко.
В момента Вълк не беше водачът, а малкото вълче. Муцуната му бе морава от къпиновия сок и не спираше да скимти за още.
Торак се засмя и го избута настрана.
— Стига толкова! Чака ме работа!
Вълк отърси козина, отправи му дружелюбна усмивка и отиде да спи.
На момчето му бяха необходими два дни, за да нареже на късове тялото на еленчето. Беше му дало обещание и не биваше да похаби нищо. Това бе прастарото споразумение между ловците и Световния дух. Ловците трябваше да се отнасят към плячката с уважение, а в отговор Духът им изпращаше още дивеч.
Задачата беше трудна. Нужни бяха много лета практика, за да се научиш да оползотворяваш плячката докрай. Торак не се справи блестящо, но поне се постара.
Първо, разряза корема на еленчето и отдели част от черния дроб за закрилника на клана. Останалия дроб наряза на ивици и го остави да се суши. После се смили и хвърли малко на Вълк, който го изгълта лакомо.
Сетне одра трупа и почисти кожата от месото със стъргалото от еленов рог. Изми я с вода, примесена с натрошена дъбова кора, за да отстрани по-лесно космите, и я опъна между две млади дръвчета — достатъчно високо, та да не може Вълк да я стигне. После остърга космите — неумело, пробивайки няколко дупки — и намаза кожата с каша от еленов мозък, за да омекне. След още едно последно киснене и сушене, разполагаше с доста сносна сурова кожа за въжета и въдици.