Докато кожата се сушеше, той наряза месото на тънки ивици и ги провеси над стъкнат с брезови дърва огън да се опушат. Щом изсъхнаха, ги сплеска между два камъка, за да станат още по-тънки, и после ги нави на малки, стегнати рула. Месото беше вкусно. Едно малко парче щеше да му стигне за половин ден.
Изми вътрешностите, накисна ги във водата с натрошена дъбова кора и ги окачи на един хвойнов храст да съхнат. От стомаха щеше да направи мях за вода; от пикочния мехур — резервна торбичка за прахан; в червата щеше да държи ядки. Белият дроб беше за Вълк, но нямаше да му го даде веднага. Щеше да дъвче парченца от него по време на обедите и вечерите, а после да ги изплюва за вълчето. Тъй като нямаше мях за готвене, в който да направи туткал от копитата, хвърли ги на Вълк. Той дълго си игра с тях, преди да ги схруска.
След това Торак изми дългите сухожилия от задните крака, които бе отделил за конци, сплеска ги и ги разнищи; после ги изсуши и ги намаза с мазнина, за да омекнат. Не станаха особено гладки и еднакво дебели като конците на баща му, но щяха да свършат работа. Бяха достатъчно здрави да надживеят всяка дреха, която би ушил с тях.
Накрая остърга хубаво рогата и дългите кости и ги върза на снопче. По-късно щеше да издялка от тях въдички, игли и върхове на стрели.
Вече идваше вечерта на втория ден, когато свърши всичко. Доволен и с пълен стомах, седна край огъня и се зае да дялка свирка от парче кост на глухар. Нуждаеше се от някакъв начин да вика вълчето от честите му самотни обиколки и този начин трябваше да е по-тих от вълчия вой. Ловците, които бе срещнал, можеше още да са наоколо. Не биваше да рискува, като вие.
Свърши с дялкането и изпробва свирката. За негово учудване, тя не издаде звук. Баща му бе издялкал безброй свирки точно като тази и те винаги произвеждаха чист, подобен на птиче чуруликане звук. Защо неговата не можеше?
Отчаяно, момчето опита отново, като духаше с всичка сила. Нищо. Но за негова изненада Вълк подскочи, сякаш го беше ужилил стършел.
Торак премести поглед от вълчето към свирката. Духна отново.
Отново никакъв звук. Този път Вълк оголи зъби за кратко и заскимтя, за да му покаже приятелски, че това го дразни.
Момчето му се извини, като го погали по гушката, и вълчето се отпусна доволно. Изражението му беше ясно: Торак не бива да го вика, освен ако няма причина за това.
Следващият ден беше слънчев и спокоен и те отново поеха на път в чудесно настроение.
Бяха изминали дванайсет дни, откакто мечката беше убила баща му. През това време Торак се бе преборил с глада и треската, беше срещнал Вълк и бе направил първия си голям улов. Освен това беше извършил куп грешки. Но още беше жив.
Представи си как баща му пътува към Земята на мъртвите — земята, където стрелите са в изобилие, а ловът винаги е успешен. „Добре че оръжията му и моят нож са с него — помисли момчето. — Както и много сухо месо“. Това поуталожи мъката му.
Торак знаеше, че никога няма да прежали баща си и че цял живот ще носи мъката в сърцето си като камък. Тази сутрин камъкът сякаш не му тежеше толкова — беше оцелял дотук и баща му щеше да се гордее с него.
Доволен от себе си, той се запровира между ниските храсти, за да излезе на осеяната със слънчеви петна пътека. Няколко дрозда се дърлеха над главата му. Охраненото вълче вървеше доволно край него с вирната пухкава опашка.
Охранено, доволно и безгрижно.
В този момент зад гърба на Торак изпука съчка и една голяма ръка го сграбчи за елека и го вдигна във въздуха.
Седма глава
Трима ловци. Три смъртоносни оръжия от кремък. Всичките насочени към него.
Главата му се замая. Не можеше да помръдне. Не виждаше Вълк.
Човекът, който го бе сграбчил за елека, беше огромен. Червеникавата му брада бе сплетена като птиче гнездо; грозен белег придърпваше едната му буза — каквото го беше ухапало, бе отнесло и ухото му. В свободната си ръка мъжът държеше нож с кремъчно острие и го бе насочил към гърлото на Торак.