Отговори му Хорд.
— Това е Фин-Кедин, старейшината на Гарвановия клан. А ти, жалък завързак такъв, по-добре се научи на уважение, иначе…
Фин-Кедин го спря с поглед и се обърна към пленника.
— От кой клан си?
Торак вирна гордо брадичка.
— От Вълчия.
— Да не повярваш — обади се Рен и няколко души се и изсмяха.
Но не и Фин-Кедин. Изгарящите му сини очи не се отместваха от лицето на момчето.
— Какво правиш в тази част на Гората?
— Поел съм на север — отвърна Торак.
— Казах му, че сега районът ни принадлежи — намеси се Хорд.
— Откъде можех да зная? — защити се Торак. — Не съм бил на събранието на клановете.
— И защо? — попита Фин-Кедин.
Торак не отговори.
Старейшината впи очи в неговите.
— Къде са останалите от твоя клан?
— Не знам — отвърна Торак чистосърдечно. — Никога не съм живял с тях. Аз живея… живях… с баща си.
— Къде е той?
— Той е мъртъв. Беше… убит от мечка.
През насъбралата се тълпа премина изплашен шепот. Някои погледнаха страхливо през рамо, а други докоснаха с ръка кожените амулети на своя клан или направиха жеста за пропъждане на злото. Старицата остави стрелите и се приближи към тях.
Лицето на Фин-Кедин остана безстрастно.
— Кой е баща ти?
Торак преглътна. Знаеше — както сигурно и старейшината, — че е забранено да се споменава името на починалия пет лета след смъртта му. Вместо това се използваха имената на неговите родители. Бащата на Торак почти не беше говорил за своето семейство, но Торак знаеше имената им и откъде са дошли. Майката на баща му беше от Тюленовия клан, а бащата — от Вълчия. Торак каза имената и на двамата.
Човек трудно запазва непроницаемо изражение, когато е разпознал някого. Дори Фин-Кедин не успя.
„Той познава баща ми“ — помисли слисано Торак. Но откъде? Баща му никога не го беше споменавал — нито него, нито Гарвановия клан. Какво означаваше това?
Той гледаше как Фин-Кедин прокарва бавно палец по долната си устна. Невъзможно бе да се каже дали баща му е бил най-добрият му приятел или най-заклетият враг.
Най-сетне старейшината заговори:
— Поделете си нещата на момчето — каза, като се обърна към Хорд. — После го отведете надолу по течението и го убийте.
Девета глава
Краката на Торак се подкосиха.
К… какво? — изпелтечи той. — Дори не знаех, че еленчето е ваше! Как може да съм виновен, щом не съм знаел?
— Такъв е законът — отсече Фин-Кедин.
— Но защо? Защото ти казваш така?
— Защото кланът казва така.
Ослак постави тежката си ръка върху рамото на момчето.
— Не! — изкрещя Торак. — Чуйте ме! Вие казвате, че такъв е законът, но… има и друг закон, нали така? — Той си пое дълбоко дъх. — Съд чрез двубой. Ние… нека се бием за това. — Не беше сигурен дали е запомнил правилно — баща му го беше споменал само веднъж, когато го учеше на закона на клановете, — но Фин-Кедин присви очи.
— Прав съм, нали? — настоя Торак, като се опитваше да гледа немигащо старейшината на Гарвановия клан.
— Ти не си сигурен във вината ми, защото не знаеш дали съм бил наясно, че еленчето е ваше. Затова нека се бием. Ти и аз. — Той преглътна. — Ако аз победя, значи съм невинен. И ще живея. Вълчето също. Ако изгубя… ще умрем.
Чу как неколцина мъже се разсмяха. Една жена се плесна по челото и поклати глава.
— Не се бия с малки момчета — рече Фин-Кедин.
— Но той е прав, нали? — обади се Рен. — Това е най-старият закон. Има право да се бие.
Хорд пристъпи напред.
— Аз ще се бия с него. Разликата помежду ни не е голяма. Така ще е по-честно.
— Не съвсем — каза сухо Рен.
Беше се облегнала на дървото, на което висеше вълчето. Торак видя, че е разхлабила малко отвора на торбата и Вълк бе подал глава навън. Бе рошав и потен, но гледаше любопитно към двете кучета, навъртащи се под дървото.
— Какво ще кажеш, Фин-Кедин? — обади се шаманката. — Момчето е право. Нека се бият.
Старейшината я изгледа немигащо, явно се колебаеше. После кимна бавно.
Торак изпита огромно облекчение.
Всички изглеждаха развълнувани от предстоящия двубой. Събраха се наблизо, затропаха с крака, за да се стоплят и дъхът им изпълни студения вечерен въздух.