— Не съм — отрече Торак. Звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. — Използвах пара.
— Жалко, че не използва вода вместо чорба — каза Фин-Кедин. — Похаби хубавата храна.
Торак не отговори нищо.
Старейшината продължаваше да го изучава и за миг в сините му очи проблесна усмивка.
Ослак си проби път през тълпата и дойде при тях — държеше в ръце торбата с Вълк.
— Ето ти вълчето! — избоботи той и хвърли торбата към Торак с такава сила, че момчето се олюля.
Вълк се изсули от нея, близна Торак по брадичката и започна да му се оплаква колко ужасно се е чувствал. Момчето искаше да му каже нещо успокояващо, но се спря навреме — би било глупаво да се издава точно сега.
— Законът си е закон — каза Фин-Кедин кратко. — Ти спечели. Свободен си да си вървиш.
— Не! — обади се звънлив момичешки глас и всички се обърнаха в посоката, от която дойде. Беше Рен. — Не можеш да го пуснеш да си върви! — извика тя и се втурна към тях.
— Току-що го направи — озъби се Торак. — Чу какво каза. Аз съм свободен.
Рен се обърна към чичо си:
— Не бива да го пускаме. Това е много важно. Той може да е… — Тя дръпна Фин-Кедин настрани и зашепни настоятелно.
Торак не разбираше какво казва, но за негова почуда хората от племето също се заслушаха в думите й. Шамниката се намръщи и кимна одобрително. Дори Хорд се появи от заслона и щом чу какво говорят, хвърли на Торак особен, недоверчив поглед.
Старейшината се взря замислено в Рен.
— Сигурна ли си?
— Не знам — отвърна тя. — Може да е. А може и да не е. Нужно ни е време, за да разберем.
Фин-Кедин поглади брадата си.
— Защо мислиш, че…
— Заради начина, по който победи Хорд. А и намерих това сред нещата му. — Тя протегна длан и Торак видя малката си кокалена свирка. — За какво я използваш? — попита го тя.
С нея призовавам вълчето — отвърна момчето.
Тя я наду и Вълк се заизвива в ръцете му. Сред тълпата премина неспокоен шепот. Рен и Фин-Кедин се спогледаха.
Не издава никакъв звук — каза тя недоумяващо.
Торак не отговори. Изведнъж осъзна, че очите й не са светлосини като на брат й, а черни: черни като торфено блато. Зачуди се дали и тя не е шаманка.
Момичето се обърна към старейшината.
— Не можем да го пуснем, докато не се уверим.
— Права е — подкрепи я шаманката. — Знаеш какво е казано толкова добре, колкото и аз. Всички го знаят.
— Какво е казано? — попита неразбиращо Торак. — Фин-Кедин, ние имахме споразумение! Разбрахме се, че ако спечеля двубоя, ще ни оставите да си вървим с Вълк!
— Не — отвърна старейшината. — Разбрахме се, че ще живееш. И така ще бъде. Поне засега. Ослак, вържи му ръцете.
— Не! — извика отчаяно Торак.
Рен вирна брадичка.
— Ти каза, че баща ти е бил убит от мечка. Ние знаем каква е тази мечка. Някои от нас дори са я виждали.
Застаналият до нея Хорд потрепери и загриза нокътя на палеца си.
— Появи се преди около месец — продължи тихо момичето. — Легна като тъмна сянка над Гората. Убиваше безпричинно дори другите ловци. Вълци. Един рис. Беше сякаш… сякаш търсеше нещо. — Тя замълча. — И изведнъж преди тринайсет дни изчезна. Един бегач от Глигановия клан я проследи на юг. Мислехме, че си е отишла и благодарихме на закрилника на клана. — Рен преглътна. — Но ето че пак е тук. Вчера нашите следотърсачи се върнаха от запад. Намерили са много убити животни… чак до Морето. От Китовия клан им казали, че преди три дни нападнала дете.
Торак облиза устни.
— Какво общо има това с мен?
— В нашия клан съществува Предсказание — продължи момичето, сякаш не го чу. — Сянка ще нападне Гората. Никой няма да може да се пребори с нея — Рен млъкна и се намръщи.
Шаманката продължи думите й: После ще дойде Слушателя. Той ще се бие с въздух и ще говори с тишина.
Погледът й се насочи към свирката в ръката на Рен.
Всички мълчаха и гледаха Торак.
— Аз не съм вашият Слушател — рече той накрая.
— Според нас е възможно да си — отвърна шаманката.
Торак си помисли за Предсказанието. Слушателя се бие с въздух… Току-що бе направил точно това: използвал бе пара.
— Какво се случва с него — попита той плахо. — Какво се случва със Слушателя в Предсказанието? — Но изпита ужасното чувство, че вече знае.