Настъпи напрегната тишина. Фин-Кедин въздъхна дълбоко.
— Човекът, който създаде мечката — обърна се той тихо към Торак, — го направи с една-единствена цел. Създаде мечката, за да убие баща ти.
Когато Торак най-сетне сряза въжето около китките си с парчето кремък, небето на изток беше започнало да просветлява. Нямаше време за губене. Фин-Кедин и Саен се бяха върнали на събранието на клановете и спореха ожесточено с останалите. Всеки момент щяха да стигнат до някакво решение и да дойдат за него.
С мъка успя да пререже въжето около глезените си. Главата му се въртеше.
„Баща ти те остави в бърлогата на вълчица-майка… Той беше шаманът на Вълчия клан… Бе убит от…“
Късчето кремък беше станало хлъзгаво от потта му. Той го изпусна и го затърси отново. Най-сетне успя да среже въжето. Опъна глезените си и извика от болка. Краката му горяха от продължителното стягане.
Но болката в сърцето беше по-лоша. Баща му е бил убит. Убит от сакатия скитник, създал зъл дух под формата на мечка, с единствената цел да го унищожи…
Не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка.
Но дълбоко в себе си Торак знаеше, че е истина. Спомни си мрачното изражение на умиращия си баща. „Тя ще се върне за мен“ — бе казал той. Знаел е какво е направил врагът му. Знаел е защо е създадена мечката.
Това беше прекалено. Момчето се чувстваше така, сякаш всичко, в което бе вярвало, е предадено. Сякаш стоеше върху тънък лед и гледаше как пукнатините под краката му се стрелкат като светкавица.
Болката в глезените му го върна към настоящето, зае се да ги разтрива, за да раздвижи кръвта в тях. Беше бос, но не можеше да направи нищо. Не знаеше къде Ослак е отнесъл мокасините му.
По някакъв начин, без да го забележат, трябваше да се измъкне от заслона и да стигне до лесковия шубрак и края на поляната. По някакъв начин трябваше да се справи с бдителността на пазачите.
Не можеше да го направи. Щяха да го видят. Но ако успееше да измисли как да отклони вниманието им…
В далечния край на лагера се чу самотен вой. „Къде си? — викаше Вълк. — Защо ме изостави?“ Въпросите му се носеха през мъглата на ранната утрин.
Торак чу как кучетата в лагера подеха воя. Видя как Хората от събранието на клановете наскачаха и се разтичаха да видят какво става. Разбра, че вълчето му дава шанса, който чакаше.
Трябваше да действа бързо. Измъкна се от заслона и се шмугна в сенките зад лесковия храсталак. Знаеше какво трябва да направи… и се мразеше за това.
Трябваше да изостави Вълк.
Дванадесета глава
Торак се запромъква през гъстия върбалак към Реката. Студеният въздух изгаряше гърлото му, а камъните се врязваха в босите му крака, но той почти не усещаше болка.
Благодарение на Вълк се беше измъкнал от лагера незабелязано, но скоро щяха да открият липсата му. До ушите му достигна дълбок, отекващ звук. Роговете от брезова кора свиреха тревога. Чу виковете на мъжете и лая на кучетата. Гарваните бяха хукнали подире му.
Къпиновите храсти край речния бряг закачаха панталоните му и той нагази в едно място с високи тръстики. Потъна до колене в леденостудената черна кал и запуши уста с ръка, за да не го издаде излизащия като облаче пара дъх.
За щастие се движеше по посока на вятъра, но се потеше обилно и все още стискаше връвта от сурова кожа, която бе срязал; кучетата лесно щяха да надушат миризмата й. Не знаеше дали да я хвърли, или да я задържи за всеки случай.
Чувстваше се ужасно объркан — сякаш в главата му бучеше сърдита река. Нямаше мокасини, раница и оръжия, и нищо, с което да си направи други. Разполагаше само с познанията и уменията си. Добре, ще избяга, а после какво?
Внезапно сред ехтенето на роговете се открои вълчи вой. „Къде си?“
Щом го чу, съмненията му се изпариха. Не можеше да изостави Вълк. Трябваше да го спаси.
Закопня да му отговори: „Не се страхувай. Не съм те забравил“, но естествено беше невъзможно.
Краката му започнаха да замръзват. Трябваше да излезе от Реката или скоро щеше да се вкочани. Налагаше се да мисли бързо.
Гарваните щяха да очакват, че ще поеме на север, защото, когато го заловиха, им беше казал, че отива в тази посока; затова реши да направи тъкмо обратното поне за известно време, — а после да се върне в лагера и да намери начин да се добере до Вълк. Надяваше се, че ще успее да заблуди преследвачите си да продължат на север.