Выбрать главу

Момчето прехапа долната си устна. На изток между дърветата вече започваше да просветлява. „Не още — помисли то ужасено. — Моля те, не още“.

— Закълни се — изпъшка баща му.

Торак коленичи и взе ножа. Беше тежък, мъжки нож, прекалено голям за него. Опря го непохватно в раната на ръката си. После докосна рамото си на мястото, където беше пришита ивица вълча кожа — знакът на неговия клан. Произнесе клетвата с треперещ глас:

— Кълна се в кръвта си върху това острие и с всяка от трите си души, че ще намеря Планината на Световния дух. Или ще умра.

Баща му въздъхна облекчено.

— Добре. А сега нарисувай знаците на смъртта върху тялото ми. Побързай. Мечката е… близо.

Момчето усети как очите му се пълнят със сълзи. Избърса ги сърдито.

— Нямам охра — прошепна то.

— Вземи… моята.

Като в просъница Торак намери малкия еленов рог, който някога принадлежеше на майка му. Като в просъница издърпа запушалката от черен дъб и изсипа малко от охрата върху дланта си.

Внезапно спря.

— Не мога да го направя.

— Можеш. Заради мен.

Момчето плю в дланта си и разбърка лепкава каша от охра — тъмночервената кръв на земята, — после описа малки кръгове върху кожата на баща си. Те щяха да помогнат на душите да се разпознаят и да останат заедно след смъртта.

Първо, свали много внимателно мокасините от боброва кожа и описа кръг върху всяка пета, за да отбележи душата на името. Сетне, описа друг кръг върху сърцето, за да отбележи душата на клана. Върху гърдите на баща му имаше грапав белег от стара рана и кръгът леко се изкриви. Торак се надяваше да е достатъчно добър.

Накрая постави най-важния знак — кръг върху челото, за да отбележи Нануак, Световната душа. Щом свърши, сълзите му рукнаха неудържимо.

— Така е по-добре — промърмори баща му, но момчето с ужас видя, че пулсът на гърлото му е отслабнал.

— Не можеш да умреш! — извика то.

Баща му го погледна с болка и копнеж.

— Тате, моля те, не искам да те оставя, аз…

— Торак, ти се закле. — Раненият отново притвори очи. — Сега ме чуй: запази… рога с охрата. На мен вече не ми е нужен. Събери нещата си и ми донеси вода от Реката. А след това… тръгвай.

„Няма да плача“ — каза си момчето, докато навиваше спалния чувал на баща си и го привързваше към гърба си. Напъха брадвичката в колана. Мушна торбичката с билки в елека си.

Изправи се и се огледа за меха. Беше разкъсан и превърнат в дрипа. Трябваше да донесе вода в лападово листо. Тъкмо се канеше да тръгва, когато баща му прошепна името му.

Торак се обърна.

— Да, тате?

— Не забравяй. Когато ловуваш, винаги поглеждай назад. Аз… все ти го повтарям. — Той разтегли устни в болезнена усмивка. — А ти все… забравяш. Поглеждай зад гърба си. Чу ли?

Момчето кимна. Помъчи се да се усмихне. После се запрепъва през мократа орлова папрат към потока.

Ставаше все по-светло, свежият въздух ухаеше сладко. От раздраните кори на дърветата сълзеше златиста борова кръв. Лекият утринен ветрец довяваше тихите стенания на дървесните духове.

Когато Торак стигна до потока, над орловата папрат се носеше мъгла, а върбите потапяха пръсти в студената вода. Той се огледа бързо наоколо, откъсна едно лападово листо и тръгна към водата. Мокасините му потънаха в меката червена кал.

Изведнъж застина.

До десния си ботуш забеляза меча стъпка. Беше от предна лапа, два пъти по-голяма от собствената му глава, и толкова прясна, че очертанията на дългите, страховити нокти, врязани дълбоко в калта, се различаваха съвсем ясно.

Поглеждай зад гърба си, Торак.

Той се обърна.

Върби. Елша. Бор.

Никаква мечка.

На близкия клон кацна гарван и го накара да подскочи. Птицата прибра твърдите си черни криле и се вторачи в него с мънистените си очи. После завъртя глава, изграчи и отлетя.

Момчето погледна в посоката, която гарванът сякаш му показваше.

Тъмни тисове. Влажни смърчове. Гъсти. Непроходими.

Някъде навътре — на не повече от десетина стъпки се чу шум от разместени клони. Там имаше нещо. Нещо огромно.

То се опита да овладее страха си, но главата му сякаш се изпразни.

„Най-важното, което трябва да знаеш за мечката — бе казал баща му, — е, че тя се движи безшумно като дъх. Възможно е да те наблюдава от десет стъпки разстояние и да не я усетиш. Срещу мечка не можеш да се защитиш. Не можеш да тичаш по-бързо, нито да се катериш по-високо. Не можеш да се биеш с нея. Можеш единствено да опознаеш нрава й и да й покажеш, че не си заплаха или дивеч, ако я срещнеш“.