— Отварям си ушите — отвърна тя.
Продължиха да вървят на запад покрай Реката. Торак чуваше ясно тъничкото свирукане на червеношийките в къпиновите храсти; една горска зидарка почукваше по клоните в търсене на храна. Мечката едва ли бе наблизо с всички тези птички наоколо.
Внезапно Вълк наостри уши и мустаците му щръкнаха.
— Лягай долу! — Торак дръпна рязко Рен към земята.
Не мина много време и по Реката се зададоха две издълбани от дънери канута. Торак успя да разгледа добре по-близкото. Мъжът, който гребеше в него, имаше къса кестенява коса, подстригана равно на челото. На широките си рамене носеше груба кожена наметка, а на гърдите — огърлица от бивни на глиган. На коленете му лежеше брадвичка от черен аспид. Докато пореше водата с мощни удари на веслото, той оглеждаше брега също като другаря си от второто кану. Нямаше съмнение какво търсят.
— Глигановият клан — прошепна Рен в ухото на Торак. — Сигурно Фин-Кедин ги е повикал да помогнат в преследването.
Изведнъж Торак се изпълни със съмнение.
— Откъде знаят, че ще се движим в тази посока? Да не си им оставила някакъв знак?
Тя го изгледа подигравателно.
— И защо ще го правя?
— Защото мисля, че ме водиш при някакъв друг клан, за да ме пренесат в жертва.
— А може би — рече Рен уморено — тези Глигани минаха оттук, защото есенният им лагер е разположен надолу по течението и… — Внезапно тя млъкна. — А ти откъде знаеше, че ще се появят?
— Не знаех. Вълк ми каза.
На лицето й се изписа изненада, после тревога.
— Ти наистина можеш да разговаряш с него, нали?
Той не отговори.
Момичето се изправи на крака, като се мъчеше да потисне безпокойството си.
— Отидоха си. Време е да поемем на север. — Тя върна стрелата в колчана и преметна лъка си през рамо. За момент Торак помисли, че е променила решението си. Но Рен извади ножа си и като го размаха пред носа му, го подкани да върви.
Скоро стигнаха до малък поток и се заизкачваха по тясната клисура, от която извираше. Торак почувства как му се завива свят от умора. Предната нощ не бе спал и вече втори ден не беше ял.
Накрая се предаде и се свлече на колене. Вълк скочи от ръцете му и падна по гръб, в желанието си да стигне по-бързо до водата.
— Какво правиш? — извика Рен. — Не можем да спрем тук!
— Току-що спряхме — озъби се момчето. Грабна шепа листа от сапунче, размачка ги във водата и изми последните изпражнения от росомаха по тялото си. После се наведе и пи до насита.
Почувства се по-добре и зарови в раницата си за сушеното еленско месо, което беше навил на отделни рула — сякаш преди много луни. Първо, отхапа едно парче и го подхвърли на Вълк и чак след това започва да яде настървено. Беше много вкусно. Скоро усети как силата на еленчето изпълва тялото му.
Рен се поколеба, после свали раницата си и коленичи, но продължи да държи ножа си, насочен към Торак. Като пъхна свободната си ръка в раницата, тя извади три тънки, червеникавокафяви питки и му подаде едната.
Той я взе и отхапа предпазливо. Беше сочна и солена, с особен аромат.
— Сушена сьомга — обясни Рен с пълна уста. — Стриваме я и я омесваме с еленова мазнина и плодове от хвойна. Издържа цяла зима.
За негова изненада тя подаде една питка и на Вълк.
Той не пожела да я вземе от нея.
Момичето се поколеба, после даде питката на Торак. Той я потърка между дланите си, за да замирише на него, и я хвърли към вълчето, което тутакси я излапа.
Рен се опита да скрие обидата си.
— Чудо голямо — сви рамене тя. — Знам, че не ме харесва.
— Защото непрекъснато го държиш в разни торби — пошегува се Торак.
— Правя го за негово добро.
— Само че той не го знае.
— Защо не му кажеш тогава?
— Няма как да му го обясня на вълчи език. — Като отхапа друго парче от питката, той не се сдържа и зададе въпроса, който го измъчваше от известно време.
— Защо го взе със себе си?
— Какво съм взела?
— Вълк. Измъкнала си го от лагера. Сигурно не е било лесно. Защо го направи?
Тя замълча за миг.
— Стори ми се, че имаш нужда от него. Не знам защо, но си помислих, че може да е важно.
Изкуши се да й каже, че Вълк е неговият водач, но се спря навреме. Нямаше й доверие. Беше му помогнала да избяга от Гарваните, но това не променяше обстоятелството, че бе прибрала оръжията му и го бе нарекла страхливец. Освен това продължаваше да държи ножа си, насочен към него.