Клисурата стана още по-стръмна. Торак реши, че ще е по-безопасно, ако пусне Вълк напред, и вълчето пое пред него с увиснала опашка. И то като Торак мразеше да се катери.
Около пладне стигнаха до един хребет, откъдето се откриваше гледка към просторна, гориста долина. През дърветата Торак зърна блестящите извивки на река.
— Това е Широката вода — обясни Рен. — Тя е най-голямата река в тази част на Гората. Спуска се надолу от ледените реки във Високите планини и образува езеро — Брадвичката, — а после продължава през Гърмящия водопад към Морето. В началото на лятото лагеруваме долу заради сьомгата. Понякога, когато вятърът духа на изток, може да чуеш водопада… — Гласът й заглъхна.
Момчето предположи, че сигурно се чуди как ще я накаже кланът й, задето е помогнала на пленника им да избяга. Ако не го бе нарекла страхливец, може би щеше да я съжали.
— Ще минем напряко през долината — каза тя енергично. — Ще прекосим реката през брода, който е при ония поляни. После ще поемем на север…
— Не — прекъсна я внезапно Торак и посочи към Вълк. Той бе открил лосова пътека в една гора от високи смърчове, обрасли с брадат мъх. Стоеше там в очакване да го последват.
— Оттук — каза момчето. — Ще вървим нагоре по долината. Няма да я пресечем.
— Но там е изток. Ако поемем на изток, скоро ще стигнем до Високите планини и ще се придвижваме на север много по-трудно.
— По кой път щеше да тръгне Фин-Кедин? — попита Торак.
— Щеше да върви известно време на запад, следвайки пътеките, а после да поеме на север.
— Аз пък мисля, че е по-добре да тръгнем на изток.
Тя се намръщи.
— Това да не е някакъв номер?
— Виж — каза той по-меко, — ще поемем на изток, защото Вълк иска така. Той знае пътя.
— Какво?!
— Просто казвам, че знае пътя към Планината — отвърна Торак тихо.
Рен се вторачи в него. После изсумтя пренебрежително:
— Това малко вълче?
Момчето кимна.
— Не ти вярвам.
— Все ми е едно — озъби се Торак.
Вълк мразеше женската без опашка.
Намрази я от мига, в който я надуши, защото беше насочила дългия нокът, който лети, към неговия побратим вълк. Как смееше? Сякаш той беше… някакъв дивеч!
Пък и след това женската без опашка продължи да върши ужасни неща. Беше го отмъкнала от Прав-без-опашка и го бе напъхала в някаква странна, задушна бърлога, толкова тясна, че постоянно се блъскаше в стените й и му се виеше свят.
А с Прав-без-опашка се държеше още по-лошо. Нима не знаеше, че той е водачът вълк? Как смееше да му говори толкова остро и неуважително на безопашатия си език. Защо Прав-без-опашка просто не я натиреше?
Сега, докато подтичваше по пътеката, Вълк беше доволен, че тя се движи на няколко крачки зад него. Добре. Дано не приближава повече.
Спря да похапне от червените боровинки край пътеката, изплю една горчива и продължи напред. Усещаше сухата земя под лапите си и топлината на горещото Блестящо око върху гърба си. Вдигна муцуна да улови миризмите, носещи се от долината: няколко сойки и изсъхнали лосови изпражнения; повалени от бурята смърчове; силния аромат на върбовка и попреминали сини боровинки. Бяха добри, интересни миризми, но под тях се усещаше студената, ужасяваща миризма на Бързото мокро.
Обзе го стария страх. По някакъв начин двамата с Прав-без-опашка трябваше да преминат през Бързото мокро. То се намираше на много скокове разстояние, но той вече го чуваше как реве.
Напред ги очакваха опасности и Вълк копнееше да се върне, но знаеше, че не може. Притеглянето ставаше все по-силно: притегляне, подобно на това на бърлогата, но идващо от другаде.
Изведнъж вълчето долови още някаква миризма. Разшири ноздри, за да я разпознае и прибра назад уши.
Това беше лошо. Лошо, лошо, лошо.
Той се обърна рязко и се втурна към Прав-без-опашка.
Четиринадесета глава
— Какво значи това? — прошепна Рен, като се взираше в ужасеното вълче.
— Не знам — измърмори Торак. Усети как кожата му настръхва. Вече не се чуваха никакви птици.
Рен извади ножа на Торак от колана си и му го подхвърли.
Той го улови, като й кимна в знак на благодарност.