Потъна в неспокоен сън. Сънуваше, че баща му е жив, но наместо лице имаше празен бял камък. Аз не съм татко ти. Аз съм шаманът на Вълчия клан.
Торак се стресна.
Усети дъха на Вълк върху лицето си, после нежното пърхане на мустаците му върху клепачите си и леките, подобни на ласка ухапвания по бузите и шията.
В отговор близна вълчето по муцуната и то се настани с доволно ръмжене срещу него.
— Трябваше да преминем Реката по-надолу — каза Рен. Двамата гледаха зашеметени Гърмящия водопад.
Торак избърса капките вода от лицето си, като се чудеше как е възможно нещо в Гората да е толкова сърдито.
Цял ден бяха следвали спокойната широка вода, движейки се срещу течението й. Но сега, докато я гледаха как се спуска с гръм от отвесната скала, се смаяха от яростта й. Сякаш цялата Гора бе станала на крака и я наблюдаваше със страхопочитание.
— Трябваше да преминем Реката по-надолу — повтори Рен.
— Щяха да ни забележат — отвърна Торак. — Тези поляни са много открити. Освен това Вълк искаше да продължим.
Рен сви устни.
— Щом е водач, къде е тогава?
— Той мрази Бързата вода. Изгубил е семейството си при наводнение. Обаче ще се върне, щом намерим начин да преминем Реката.
— Хм — измърмори Рен със съмнение. И тя като Торак не бе спала добре и цялата сутрин бе кисела. Никой от двамата не бе споменал гатанката.
Най-сетне попаднаха на еленова пътека, която се изкачваше нагоре покрай Водопада. Беше стръмна и кална, и когато стигнаха на върха, бяха изтощени и мокри от пръските вода. Вълчето ги чакаше: бе седнало под една бреза на безопасно разстояние от Широката вода и трепереше от страх.
— А сега накъде? — попита задъхано момичето.
Торак погледна към Вълк.
— Ще продължим и ще преминем Реката, където ни каже той.
— Можеш ли да плуваш? — поинтересува се Рен.
Той кимна.
— А ти?
— Да. Ами Вълк?
— Едва ли.
Продължиха нагоре по течението, като се провираха през къпинови храсти и израснали нагъсто калини и брези. Денят беше студен и мъглив, а вятърът запращаше брезовите листа към Реката като кехлибарени върхове на стрели. Вълчето вървеше пред тях с прибрани назад уши. Реката се спускаше бързо и плавно към водопада.
Изведнъж Вълк затича нагоре-надолу по брега и заскимтя. Торак усети страха му. Обърна се към Рен:
— Иска да преминем Реката тук, но се бои.
— Къпиновите храсти са много гъсти — рече момичето. — По-добре да продължим до онези камъни.
Камъните бяха гладки, обрасли с предателски, хлъзгав мъх, но се показваха доста над водата. Можеха да преминат Реката по тях.
Торак кимна.
Аз ще мина първа — каза Рен и събу мокасините си. Завърза ги за раницата и нави крачоли. Намери една пръчка за равновесие и прехвърли раницата през рамо, за да не я повлече към дъното, ако падне във водата. С другата ръка вдигна лъка и колчана си високо над главата.
Изглеждаше уплашена, докато приближаваше водата. Обаче мина по камъните доста ловко — залитна едва на последния, от който трябваше да скочи на брега. Наложи се да сграбчи клона на една върба, за да се изтегли от водата.
Торак остави раницата и оръжията си на брега и изсучи мокасините си. Щеше да пренесе вълчето отсреща, а после да се върне за нещата си.
Хайде, Вълк — каза той. После го подкани и на вълчи език, с ниско, успокоително ръмжене.
Вълчето се шмугна под една хвойна и отказа да излезе оттам.
— Сложи го в раницата си! — провикна се Рен от другата страна. — Само така ще успееш да го пренесеш през Реката!
— Ако го направя, повече няма да ми се доверява — извика в отговор Торак.
Той седна върху обрасналия с мъх бряг и се прозя, и протегна, за да покаже на Вълк, че няма нищо страшно.
След малко вълчето се измъкна от храстите и го приближи предпазливо.
Момчето отново се прозя.
Вълк го погледна и също се прозя широко, но прозявката му премина в скимтене.
Торак се изправи бавно и като взе вълчето в обятията си, му заговори нежно на вълчи език.
Под голите му крака камъните бяха леденостудени и хлъзгави. Вълк започна да трепери ужасено в прегръдките му.
От другия бряг Рен протягаше към тях дебела брезова пръчка.