Ала силите му го напускаха. Издигаше се нагоре агонизиращо бавно, мокрите дрехи го затрудняваха. В главата му пак проблеснаха светлини. Отново чу бълбукащия смях. „Много е късно — шепнеха Скритите хора. — Никога няма да се добереш до светлината! Остани с нас, момко, с освободените души. Остани тук завинаги…“
Нещо сграбчи крака му и го дръпна надолу.
Торак зарита отчаяно. Не можеше да се освободи. Нещото бе уловило крака му точно над глезена. Той изви тяло, за да се отскубне от хватката, но тя беше много силна. Опита се да извади ножа си от канията, но беше затегнал каишката около дръжката му, преди да тръгне по камъните през Реката, и сега не можеше да го измъкне.
Торак усети как го изпълва гняв. „Махни се от мен! — изкрещя безмълвно. — Няма да ме имаш, няма да имаш Нануак!“
Яростта му даде сила и той зарита яростно с крака, оттласквайки се към повърхността. Чу как нещо изръмжа дрезгаво и потъна в тъмнината. Торак се изстреля нагоре.
Почти излетя от водата и си пое въздух на едри глътки. В яркия блясък на слънцето зърна ивица зелена река и един надвиснал над водата клон. Със свободната си ръка посегна към него и… не успя да го улови. При сблъсъка с якия клон главата му експлодира.
Знаеше, че не е загубил съзнание. Усещаше плясъка на водата, чуваше задъханото си дишане, ала не виждаше нищо, макар очите му да бяха широко отворени.
Обзе го паника. „Само не сляп — помисли отчаяно. Само не сляп!“
Шестнадесета глава
Женската без опашка хленчеше и размахваше предните си лапи, затова Вълк я остави и се втурна по пътеката. Но щом откри Прав-без-опашка сред върбите, също заскимтя уплашено — побратимът му се беше отпуснал безжизнено върху брега, наполовина в Мокрото. Миришеше силно на кръв и изобщо не помръдваше.
Вълк го близна по студената буза, но Прав-без-опашка не трепна. Дали беше спрял да диша? Вълчето вдигна муцуна и зави отчаяно.
Шум от счупени клони го предупреди, че женската без опашка е наблизо. Той се втурна към побратима си, за да го защити, но тя го изблъска, пъхна предните си лапи под мишниците на Прав-без-опашка и го изтегли от Мокрото.
Въпреки че я мразеше, Вълк бе впечатлен.
Гледаше я как поставя предните си лапи върху гърдите на Прав-без-опашка и ги натиска надолу. Изведнъж побратимът му се закашля! Отново можеше да диша!
Вълк се хвърли радостно към Прав-без-опашка, за да го близне по муцуната, но отново го натириха! Без да обръща внимание на предупредителното му ръмжене, женската без опашка помогна на побратима му да се изправи и двамата се заизкачваха с олюляване по брега. Прав-без-опашка се препъваше в лесковите храсти, сякаш не ги виждаше.
Като ги наблюдаваше зорко, вълчето закрачи край тях и усети известно облекчение, когато стигнаха до една бърлога на достатъчно разстояние от Мокрото добра бърлога — широка и удобна.
Ала женската пак не му позволи да се приближи до побратима си. Вълк скочи върху нея с ръмжене и се опита да я отстрани от пътя си. Вместо да се махне, тя взе една пръчка, метна я навън от бърлогата и му я посочи.
Той не й обърна внимание и се върна при Прав-без-опашка, който се опитваше да смъкне козината от тялото си. Накрая остана само с дългите тъмни косми на главата. Лежеше свит на една страна със затворени очи и трепереше от студ. Това, че свали козината от тялото си, изобщо не му помогна.
Вълк се притисна към него, за да го стопли, а през това време изпод ръцете на женската без опашка се появи Червеният звяр, който хапе с език. Прав-беч-опашка се премести по-близо до топлината и вълчето застана нащрек — побратимът му можеше да си опари лапите. Тъкмо тогава забеляза, че Прав-без-опашка държи в предните си лапи нещо, което излъчваше странна светлина.
Вълк го подуши и излая уплашено. Миришеше на ловец и на плячка, на Мокро и на дървета, всичко това смесено в едно и издаващо остър, пронизителен звук — толкова остър, че само той можеше да го долови.
Вълчето разбра, че това е нещо много, много силно.
Торак се сгуши в спалния чувал — трепереше неудържимо. Главата му гореше и цялото тяло го болеше, но най-лошо от всичко бе, че не виждаше. Ослепях, ослепях — туптеше уплашено сърцето му.