През пращенето на огъня чу Рен да шепне сърдито:
— Да не би да искаше да се убиеш?
— Какво? — Той усети в устата си сладко-соления вкус на кръв.
Беше на повърхността, когато се обърна и нарочно заплува пак надолу — обясни момичето, докато притискаше нещо подобно на паяжина към челото му.
Той осъзна, че тя не знае за Нануак, но свитият му юмрук беше толкова измръзнал, че не можеше да го разтвори, за да й покаже.
Усети топлия език на Вълк върху лицето си. Появи се ивица светлина. После голям черен нос. Торак се изпълни с безмерна радост.
— Аз мохъ да вихдам! — изфъфли той.
— Какво? — сопна се Рен. — Разбира се, че можеш да виждаш! Поряза си челото, когато се удари в онзи клон и кръвта влезе в очите ти. Раните на главата кървят много. Не го ли знаеш?
Торак изпита такова облекчение, че щеше да се засмее, ако зъбите му не тракаха толкова силно.
Видя, че се намират в малка пещера с пръстени стени. Огънят от брезово дърво гореше силно и мокрите му дрехи, окачени на стърчащи от тавана корени, вече бяха започнали да изпускат пара. Чуваше се ревът на падаща вода и съдейки по звука и по върховете на дърветата, които се виждаха през входа на пещерата, Торак прецени, че Водопадът е съвсем наблизо. Не си спомняше как се е озовал в пещерата. Сигурно Рен го беше довлякла дотук. Зачуди се как е успяла.
Тя беше коленичила до него, бледа и изтощена.
— Голям късметлия си, да знаеш — каза накрая. — А сега стой мирно. — От торбичката с билки момичето извади няколко изсушени листа от бял равнец и ги стри в дланта си. После махна паяжините и притисна към челото му стритите листа. Те тутакси се залепиха здраво за раната.
Торак затвори очи и се заслуша в неспирния грохот на Водопада. Вълк се пъхна в спалния чувал до него и се намести удобно. Беше пухкав и топъл и момчето се почувства прекрасно. Вълчето го близна по рамото и то също го близна, но по муцуната.
Когато се събуди, вече не трепереше и все още стискаше Нануак в ръка. Усещаше тежестта му в юмрука си.
Вълк изучаваше вътрешността на пещерата, а Рен подреждаше билки в скута си. Раницата му, мокасините, колчанът и лъкът бяха струпани на купчинка до нея. Той осъзна, че тя пак е трябвало да мине през Реката, за да ги вземе. И то два пъти.
— Рен — каза той.
— Какво? — попита тя, без да вдига поглед. От тона й личеше, че още му е сърдита.
— Ти си ме извадила от Реката. Влачила си ме през целия път дотук. Дори си донесла нещата ми. Не знам какво бих… искам да кажа, че си постъпила много храбро.
Тя не каза нищо.
— Рен… — започна той отново.
— Какво?
— Трябваше да се гмурна. Не можех иначе.
— Защо?
Торак непохватно протегна към нея ръката си, в която държеше Нануак, и разтвори пръсти.
Щом го стори, сякаш огънят угасна. По стените на пещерата запълзяха сенки. Въздухът запука, като след падане на мълния.
Вълк прекъсна заниманието си и изръмжа предупредително. Рен притаи дъх.
Речните очи лежаха в дланта на момчето сред рядка зелена кал и проблясваха слабо, като луна в мъглива нощ.
Щом се взря в тях, Торак почувства същото гадене, което го бе повлякло към дъното на Реката.
— Това е нали? — каза той. — Най-дълбокото от всичко — удавеният поглед. Първата част на Нануак.
Рен пребледня.
— Не… мърдай — прошепна тя и изскочи от пещерата. След малко се върна с връзка алени листа от калина.
— Добре че в ръката ти има кал — каза момичето. — Не бива да докосват кожата ти. Може да изсмучат твоята част от Душата на света.
— Значи това е станало… имам предвид в Реката. Изведнъж се почувствах… замаян. — Той й разказа за скритите хора.
Рен го гледаше ужасено.
— Как си посмял? Ако те бяха хванали… — Тя направи с ръка знака за пропъждане на злото. — Не мога да повярвам, че си спал с очите в дланта си. Нямаме време за губене.
Момичето извади малка черна торбичка от елека си и я натъпка с листа от калина.
— Листата ще ни защитят — обясни то. — Торбичката също ще ни помогне, от гарванова кожа е. — Рен хвана Торак за китката, изсипа речните очи в торбичката и я завърза здраво.
Щом Нануак бе скрит, огънят отново се разгоря и сенките се свиха. Въздухът в пещерата престана да пука.