Той я погледна въпросително.
— Може би — продължи тя бавно — Нануак е бил поставен на пътя ти, но е трябвало да решиш какво да правиш. Когато си го видял на дъното на Реката, можел си да решиш, че е много опасно да се гмурнеш за него. Но ти не го стори. Рискува живота си, за да вземеш очите. Може би… това е част от изпитанието.
Думите й звучаха разумно и Торак се почувства малко по-добре. Скоро заспа, загледан в меките зелени клони на Първото дърво, а Вълк се измъкна от пещерата, за да свърши нещо, което си беше наумил.
Вълк излезе от бърлогата и пое с едри скокове към скалата, надвиснала над долината, за да подуши по-лесно миризмата: силна миризма като от развалена плячка, много стара плячка — само дето се движеше.
Докато бягаше, усети с радост колко са заякнали лапите му и колко мощни са станали крайниците му. След всяко отминаващо Тъмно се чувстваше все по-уверен. Обичаше да тича на воля и му се искаше побратимът му да е като него. Само че понякога Прав-без-опашка се движеше ужасно бавно.
Щом приближи скалата, вълчето чу рева на Гърмящото мокро и хрупането на заек в близката долина. Над главата си виждаше Блестящото бяло око и многобройните му вълчета. Всичко беше както трябва да бъде. Освен миризмата.
То застана на скалата и вдигна муцуна, за да улови носените от вятъра аромати. Отново я надуши: беше съвсем близо и се приближаваше още. Спусна се бегом в долината и скоро намери странното мърдащо нещо, което миришеше толкова отвратително.
Приближи се, за да го разгледа в Тъмното, като внимаваше да не издаде присъствието си. Изненадано установи, че това изобщо не е стара плячка. Имаше дъх и нокти и се движеше някак тромаво. Ръмжеше едва чуто и от муцуната му се стичаше слюнка.
Вълк не можеше да разбере какво чувства създанието и това го озадачи. Сякаш умът на незнайния миризливец бе разбъркан; разпилян като стари кости. Никога досега не беше долавял подобно нещо.
Гледаше го как се движи по склона към бърлогата, където спяха ловците без опашки. Приближаваше се все повече и повече…
Тъкмо когато вълчето реши да го нападне, съществото смени посоката и се отдалечи. Въпреки обърканите му мисли обаче, Вълк усети, че то ще се върне.
Осемнадесета глава
През нощта се бе спуснала гъста мъгла. Когато Торак се измъкна сковано от спалния си чувал, долината долу беше изчезнала. Дъхът на Световния дух я бе погълнал цялата.
Той се прозя широко. Вълк го бе будил няколко пъти през нощта — тичаше наоколо и ръмжеше настойчиво: „Миризма на убита плячка — внимавай!“ Всеки път, когато момчето отиваше да погледне, нямаше нищо, освен вонята на мърша и необяснимото чувство, че някой ги наблюдава.
— Може би той просто мрази мъглата — рече раздразнено Рен, докато навиваше чувала си. — Аз я мразя. В мъглата нищо не е каквото изглежда.
— Едва ли е това. — Торак гледаше как вълчето души из въздуха.
— Какво е тогава?
— Не знам. Сякаш има нещо. Не е мечката, не са и Гарваните, нещо друго е.
— Какво искаш да кажеш?
— Вече ти отговорих — не знам. Но трябва да сме нащрек. — Той замислено хвърли още дърва в огъня, за да претопли вчерашната гозба за обед.
Рен се намръщи и започна да брои стрелите си.
— Общо четиринадесет. Малко са. Знаеш ли как да дялаш кремък?
Торак завъртя отрицателно глава.
— Ръцете ми не са достатъчно силни. Татко щеше да ме учи следващото лято. А ти?
— И аз не мога. Трябва да бъдем пестеливи. Планината сигурно е далече. Ще ни е нужно повече месо.
— Може би ще уловим нещо днес.
— В тази мъгла?
Права беше. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаха Вълк, ако се отдалечеше на пет крачки от тях. В клановете наричаха подобна мъгла Замръзнал пушек: леден дъх, който се спускаше от Високите планини в началото на зимата, попарваше горските плодове и караше дребните животни да се скрият в дупките си.
Вълк ги поведе по една зуброва пътека, която се виеше нагоре по северния склон на долината. Изкачваха се в студа през замръзналата трошлива папрат. Мъглата заглушаваше звуците и пречеше на видимостта им. Пред тях стряскащо изскачаха дървета. Веднъж стреляха по елен, който после се оказа дънер. Трябваше да положат огромни усилия, за да измъкнат върховете на стрелите от дървото, понеже не можеха да си позволят да ги оставят. На два пъти Торак помисли, че е зърнал някаква фигура в храстите, но щом ги приближеше, не намираше нищо.