Отне им цяла сутрин да се изкачат по склона, а после целия следобед, за да се спуснат в следващата долина, където смълчана борова гора бдеше над сънливо течаща река.
— Забеляза ли, че не видяхме нито един елен? — попита Рен, докато строяха заслона, след като бяха хапнали набързо. — Би трябвало да гъмжи от тях по това време на годината.
— И аз си помислих същото — призна Торак. Подобно на Рен, и той знаеше, че снегът по откритите склонове прогонва стадата в Гората, където изобилстваше от мъх и гъби. Понякога животните изяждаха толкова много гъби, че месото им придобиваше техния вкус.
— Какво ще правят клановете, ако стадата не се появят? — попита момичето.
Торак не отговори. Елените означаваха оцеляване: месо, мека постеля и дрехи.
Чудеше се от какво ще ушие зимните си дрехи. Рен предвидливо бе облякла дебел кожух и панталони, преди да напусне лагера на Гарваните, но не бе успяла да открадне и за него, и сега той носеше дрехи от еленова кожа, а тя не можеше да се сравнява с топлата пухкава кожа, от която двамата с баща му си шиеха кожуси и панталони всяка есен.
Дори и да попаднеха на дивеч, нямаше време да си ушие дрехи. Над мъглата Червеното око на Великия зубър се изкачваше все по-високо на небосклона.
Торак затвори очи, за да пропъди неприятните мисли и най-сетне се унесе в неспокоен сън. Ала винаги щом се събудеше през нощта, долавяше странната миризма на мърша.
Новото утро се оказа още по-студено и мъгливо и дори Вълк изглеждаше потиснат, докато ги водеше нагоре по течението. Стигнаха до повален над реката дъб и запълзяха по него на четири крака. Скоро след това пътеката се разклони. Вляво се виеше сред долина, обрасла с букови дървета, а вдясно изчезваше в усойна клисура, чиито стръмни каменисти склонове бяха покрити с мъх и изглеждаха неприветливо.
За тяхна изненада Вълк пое по дясната пътека.
— Сигурно бърка! — извика Рен. — Планината е на север! Защо все ни води на изток?
Торак поклати глава.
— И аз мисля, че бърка, но той изглежда сигурен.
Момичето изсумтя недоволно. Явно имаше големи съмнения.
Торак погледна към Вълк, който ги изчакваше търпеливо, и почувства лека вина. Вълчето нямаше дори четири луни. На тази възраст би трябвало да си играе край бърлогата, а не да изкачва стръмни баири.
— Според мен е по-добре да му се доверим — каза накрая.
— Хм… — измърмори Рен.
Те наместиха раниците по-високо на схванатите си гърбове и навлязоха в клисурата.
Не бяха изминали и десет крачки, когато усетиха, че тя не ги иска. Високите смърчове с разперени клони сякаш ги предупреждаваха да не ги приближават. Пред тях се изтърколи голям камък. Друг задръсти пътеката точно след Рен. Вонята на мърша се увеличаваше, но не чуваха граченето на гарвани, както става, ако някъде има разлагащо се животно.
Мъглата ставаше все по-гъста и накрая не виждаха на две крачки пред себе си. Чуваха само капещата от папратите роса и шума на малък поток, ромолящ между обраслите с папрат брегове. На Торак започна да му се струва, че вижда очертанията на мечка. Гледаше дали Вълк няма да покаже признаци на тревога, но той продължаваше без страх напред.
По пладне — или поне изглеждаше, че е пладне спряха да починат. Вълчето се отпусна задъхано на земята, а Рен свали раницата си. Лицето й гореше от студа, косата й беше мокра.
— Видях няколко тръстики наблизо. Ще си изплета качулка.
Окачиха колчаните и лъковете си на един клон и тя тръгна към тръстиките. Вълк се надигна и пое бавно след нея.
Торак клекна на брега на потока, за да напълни меховете от еленова кожа с вода. Не мина много и той чу, че Рен се връща.
— Бързо свърши — учуди се момчето.
— Вън! — изрева някакъв глас зад него. — Вън от долината на Скиталеца или той ще ви пререже гърлата!
Торак се обърна рязко и едва не се блъсна в някакъв ужасно мръсен човек, който се бе надвесил над него с нож в ръка.
За миг успя да зърне съсухрено, набръчкано като дървесна кора лице. Дългата до кръста коса беше сплъстена от мръсотия. Тялото му бе покрито с наметка от изгнила жълта тръстика. Най-сетне момчето разбра откъде идваше миризмата на мърша — на врата на мъжа беше окачено омекналото, разлагащо се тяло на гълъб.
Всъщност всичко в него сякаш се разлагаше — от празната очна ябълка до беззъбите черни венци и разбития нос, от който висяха жълто-зелени сополи.