— Вън! — изкрещя повторно той, като размаха ножа от зелен аспид. — Нарик и Скиталеца ви заповядват.
Торак бързо постави свитите си в юмрук ръце върху сърцето си в знак на приятелство.
— Моля те, ние идваме като приятели. Не ти мислим лошото…
— Те вече го причиниха! — изрева мъжът. — Докараха го със себе си в красивата долина! Скиталеца ги наблюдава цяла нощ! Цяла нощ чака да види дали ще донесат злото в долината!
— Какво зло? — попита отчаяно момчето. — Не сме искали да ти сторим никакво зло!
Папратите се размърдаха и Вълк се хвърли към Торак. Той го стисна силно в обятията си и усети учестеното биене на сърцето му.
Мъжът сякаш не забеляза вълчето. Беше чул Рен, която се промъкваше крадешком зад него.
— Тя го дебне, а? — изръмжа той и като се изви рязко, размаха ножа пред лицето й.
Момичето отскочи назад, но това още повече го ядоса.
— Тя май иска да ги види във водата! — извика той и като грабна колчаните и лъковете им от клона, протегна заплашително ръка над потока. — Май иска да ги види как плуват, тези хубавички стрели и лъскави лъкове!
Онемяла от ужас, Рен поклати отрицателно глава.
— Тогава те трябва веднага да хвърлят ножовете и брадвичките си на земята. Иначе лъковете заминават!
И двамата знаеха, че нямат избор, затова хвърлиха в краката му останалите си оръжия. Той бързо ги напъха под наметката си.
— Какво искаш от нас? — попита Торак. Сърцето му пърхаше уплашено като това на Вълк.
— Вън! — изрева отново мъжът. — Скиталеца им нарежда! Нарик им нарежда! А гневът на Нарик е ужасен!
Рен и Торак се огледаха едновременно за въпросния Нарик, но наоколо имаше само дървета и мъгла.
— Добре, ще се махнем оттук — обеща момичето, вперило поглед в протегнатите над водата лъкове.
— Не през долината. Оттам! — Той посочи склона на клисурата.
— Няма да можем да се изкачим, много е стръмно! — възпротиви се Рен.
— Без повече номера! — ревна Скиталеца и метна колчана й в потока.
Тя изпищя и понечи да скочи подире му, но Торак я сграбчи за ръката.
— Късно е — каза той. — Няма да го стигнеш.
Потокът беше по-дълбок и по-бърз, отколкото изглеждаше. Любимият й колчан бе изчезнал.
Рен се обърна към Скиталеца.
— Направихме каквото ни каза! Не биваше да хвърляш колчана!
— Да, ама той го хвърли — ухили се Скиталеца с беззъба черна усмивка. — Те вече знаят, че Нарик не се шегува.
— Хайде, Рен — обади се Торак. — Нека направим каквото иска.
Рен вдигна сърдито раницата си от земята.
Ако дотук придвижването им беше трудно, сега стана още по-зле. Скиталеца ги следваше по петите и не им даваше да си поемат дъх, а те трябваше да се катерят по една скалиста еленова пътека, която на моменти бе толкова стръмна, че се налагаше да пълзят на четири крака. Вълк скоро започна да изостава.
Торак спря да му помогне, но Скиталеца размаха заплашително пръст.
— Продължавай! — кресна той.
— Искам само да нося…
— Продължавай!
Рен се обади:
— Ти си от клана на Видрата, нали? Познах те по татуировките.
Скиталеца я изгледа кръвнишки.
Торак се възползва от възможността и грабна източеното вълче в прегръдките си.
Бях от клана на Видрата — измърмори Скиталеца и почеса набръчкания си врат, върху който бяха татуирани вълнообразни синьо-зелени линии.
— Защо ги напусна? — попита момичето, което полагаше върховни усилия да забрави за колчана си и да се държи приятелски с него, за да не ги убие.
— Не ги напусна той — отвърна мъжът. — Те го напуснаха. — Откъсна едното крило на гълъба и го засмука между беззъбите си венци. Заедно с него засмука и голямо количество сополи.
Торак се олюля. Рен усети как й прилошава.
— Скиталеца правеше върхове на копия — продължи той с пълна уста, — когато кремъкът излетя и се заби в главата му. — Мъжът излая някакво подобие на смях и ги опръска със слюнка. — Тя се разцепи, шиха я, после пак го заболя. Накрая окото му изхвръкна и един гарван го изяде. Ха-ха! Гарваните обичат очи.
Изведнъж лицето му се сгърчи и той заудря главата си с юмруци.
— Ох, как боли, как боли! Тия гласове не спират да вият! Душите му се борят в главата! Затова Видрите го прогониха!