Рен преглътна.
— Един от нашите изгуби окото си по същия начин — каза тя. — Моят клан е в приятелски отношения с Видрите. Ние… няма да ти сторим зло.
— Може би — отвърна Скиталеца. Извади от устата си един кокал и внимателно го пъхна под наметката си. — Но те го носят със себе си. — Изведнъж спря рязко и огледа склоновете. — Скиталеца забрави — Нарик го помоли за лешници! Къде ги тия пусти лешници, а?
Торак намести Вълк в ръцете си.
— Злото, което носим… Да не искаш да кажеш, че…
— Те знаят какво искам да кажа — прекъсна го Скиталеца. — Мечката, демонът мечка. Скиталеца го предупреди да не я предизвиква!
Момчето спря.
— Предупреди кого? Да не говориш за сакатия скитник? Онзи, който е направил мечката?
Ръгване с ножа го подкани да върви.
— Сакатият, да, точно той! Умникът, дето иска да заповядва на демоните. — Още от лаещия смях. — Обаче момчето от Вълчия клан не знае за демоните, а? Дори не знае какви са! О, да, Скиталеца не е вчерашен!
Рен изглеждаше изненадана. Торак избягна погледа й.
— Скиталеца знае за момчето — продължи мъжът, все още оглеждайки хълмовете за лески. — О, да. Преди кремъкът да го удари, той също беше умен. Знаеше, че ако умреш и изгубиш душата на името си, ще станеш призрак и ще забравиш кой си. Скиталеца съжалява призраците. Но ако изгубиш душата на клана си, тогава се превръщаш в демон.
Той се наведе към Торак и едва не го задуши с отровния си дъх:
— Помисли върху това, момко от Вълчия клан. Без душата на клана, ставаш демон. Имаш грубата сила на Нануак, но без чувството за клан, което да я опитоми. Само яростта, че нещо ти е било отнето. Затова демоните мразят живите.
Торак знаеше, че Скиталеца казва истината. Вече беше виждал тази омраза. Тя бе убила баща му.
— Ами сакатият? — попита дрезгаво. — Този, дето е уловил демона и го е затворил в тялото на мечката? Той как се казва?
— Ох! — Скиталеца махна на Торак да продължава да върви. — Толкова умен, толкова хитър. Отначало той иска само малките демони, пълзящите и припкащите. Но все не му стигат, винаги иска повече. Затова създава хапещите и ловците. Ама пак не му стигат. — Той се ухили и момчето усети как го залива нова вълна от смрад. — Накрая призовава… Първичния демон.
Рен ахна уплашено.
Торак не проумяваше.
— Какъв Първичен демон?
Скиталеца се засмя.
— А, тя знае! Момичето от Гарвановия клан знае!
Рен срещна очите на Торак. Нейните бяха потъмнели.
— Колкото по-силни са душите, толкова по-силни стават демоните. — Тя облиза изсъхналите си устни. Първичният демон се появява, когато умре нещо много могъщо — например водопад или ледена река — и душите му се разпръснат. Той е най-могъщият демон от всички.
Вълк се заизвива в ръцете на побратима си и щом се освободи, изчезна между папратите.
— Първичната сила — повтори Торак смаяно.
Обясненията за демоните, изглежда, бяха разстроили Скиталеца и той не спираше да говори за тях.
— Ах, колко мразят живите — мърмореше той и се полюшваше леко. — Много ярки, много ярки, ох, всички тези светещи, светещи души! Боли! Боли! Те са виновни — момчето-вълк и момичето-гарван! Те го водят със себе си в красивата долина на Скиталеца.
— Но нали вече излизаме от нея? — каза Рен раздразнено.
— Ето, виж — обади се и Торак, — почти сме на върха и…
Скиталеца не искаше да се успокои.
— Защо го правят? — крещеше той. — Защо? Скиталеца не им е сторил нищо лошо! — Размаха лъковете над главата си и ги хвана в двата края, сякаш искаше да ги счупи на две.
Рен не издържа и извика:
— Да не си посмял! Да не си посмял да направиш нещо на лъка ми!
— Назад! — ревна Скиталеца. — Или Той ще ги строши като вейки!
— Свали ги долу! — изкрещя момичето и скочи към него, като се опитваше напразно да достигне лъка си.
Торак трябваше да действа бързо. Припряно разтвори торбата с храна и протегна длан към Скиталеца:
Вземи! — извика той. — Лешници за Нарик!
Ефектът беше незабавен.
Лешници… — измърмори Скиталеца. Пусна лъковете им на камъните, грабна ядките от ръката на Торак и клекна на земята. Извади един камък от наметката си и започна да ги троши.
— Хм, сочни и сладки. Нарик ще остане доволен.
Рен прибра предпазливо лъковете и ги избърса от влагата. Подаде на Торак неговия, но той не го взе.