Беше втренчил поглед в камъка, с който Скиталеца трошеше ядките.
— Кой е Нарик? — попита той, за да отвлече вниманието на Скиталеца и да разгледа камъка по-добре. — Някой твой приятел?
— Скиталеца го вижда ясно — измърмори той. — Защо момчето-вълк не може? Да не са болни очите му? — И като пъхна ръка под наметката си, извади отвътре мърлява кафява мишка. Тя стискаше половин лешник и ноктите си и изглеждаше недоволна, че са я прекъснали.
Торак се облещи. Мишката кихна и отново се зае с лешника.
Скиталеца погали нежно малкото й извито гръбче с мръсния си пръст.
— Ох, на Скиталеца храненичето!
Камъкът лежеше забравен на земята. Беше с големината на човешка ръка: остър, извит нокът от лъскав черен камък.
Дали там, където имаше каменен нокът, нямаше и каменен зъб? Торак погледна към Рен. И тя го беше видяла. От изражението й разбра, че си мисли същото. Най — старото — хапещият камък. Втората част на Нануак.
— Този камък… — поде Торак внимателно. — Дали Скиталеца може да ми каже откъде го е взел?
Скиталеца, който продължаваше да гали мишката, вдигна разсеяно глава. Изведнъж лицето му се сгърчи.
— Каменна уста — произнесе той. — Дълго време, лошо време. Той се крие. Видрите са го натирили, но той още не е намерил красивата си долина.
Торак и Рен отново се спогледаха. Дали да рискуват ново избухване?
— Това каменно създание — продължи Торак, — то има ли каменни зъби в каменната си уста?
— Разбира се! — тросна се Скиталеца. — Как ще се храни иначе?
— Къде намери зъба? — попита Рен.
— Скиталеца каза: В каменната уста!
— А къде е съществото с каменната уста?
Изведнъж лицето на Скиталеца стана безизразно. Изглеждаше безкрайно уморен.
— Лошо място — прошепна той. — Много лошо. Земята-убиец: смуче и поглъща. Пазачите са навсякъде. Те те виждат, но ти не можеш. Не и преди да е твърде късно.
— Кажи ни къде да го намерим — помоли Торак.
Деветнадесета глава
— Чудя се дали изобщо има каменно създание — рече Рен ядосано. Беше в лошо настроение, откакто загуби колчана си.
— Не знам — отвърна Торак за десети път.
— И какво е точно — глиган, рис? Трябваше да попитаме.
— Той едва ли щеше да ни обясни.
Момичето постави ръце на хълбоците си и поклати глава.
— Направихме всичко, което ни каза. Ходим вече цели два дни. Минахме през три долини. Следвахме потока, който спомена. Нищо. Сигурно просто е искал да се отърве от нас.
На Торак му се въртеше същата мисъл, но си замълча. Изминали бяха два дни, а мъглата още не се бе вдигнала. Нещо не беше наред. Това място не беше наред.
След упорито увещаване Скиталеца им бе върнал оръжията и ги бе пуснал да си вървят. Следвайки обясненията му, те се бяха отдалечили от потока в подножието на каменистия сив хълм и се изкачваха по пътеката, която се виеше към върха. Мястото беше мрачно и злокобно. От мъглата изскачаха хилави, недорасли брези, от време на време проблясваха голи скали. Единственият звук бе почукването на кълвача, който предупреждаваше съперниците си да стоят надалеч.
— Не сме желани тук — рече Рен. — Може би сме сбъркали пътя.
— Ако беше така, Вълк щеше да ни каже.
Тя не изглеждаше убедена.
— Още ли вярваш в това?
— Да — отвърна Торак, — вярвам. Ако не ни беше отвел в долината на Скиталеца, нямаше да видим каменния нокът и нямаше да разберем за каменния зъб.
— Може би. Но според мен се отдалечихме твърде много на изток. Прекалено близо сме до Високите планини.
— Откъде знаеш, като не виждаш и на десет стъпки пред себе си?
— Усещам го. Този хладен въздух? Той идва от Ледената река.
Торак спря и я погледна изненадано.
— Каква Ледена река?
— Тази в подножието на Планините.
Момчето прехапа ядно устни. Все нещо не знаеше.
Продължиха да се изкачват в безмълвната тишина скоро дори кълвачът престана да се чува. Торак започни да се безпокои заради шума, който вдигаха: скърцането на раниците, трополенето на малките камъчета под краката на вървящата пред него Рен. Струваше му се, че скалите наоколо се ослушват, а дърветата ги предупреждават да се върнат обратно.
Внезапно момичето се обърна и тръгна към него.