— Не сме го разбрали! — изрече задъхано, с широко отворени, уплашени очи.
— Какво не сме разбрали?
— Скиталеца не каза, че това е каменно създание! Ние решихме така. Той само каза, че има каменна уста! — Тя го сграбчи за ръката и го задърпа нагоре по хълма.
Земята стана по-равна и пътеката свърши. Торак спря рязко сред разреждащата се мъгла. Щом видя какво има отпред, сърцето му се изпълни с боязън.
Над тях се извисяваше голяма скала, сива като буреносен облак. В подножието й, пазена от самотен тис, зееше тъмна дупка и сякаш крещеше мълчаливо — каменната уста!
— Не можем да влезем там — каза Рен.
— Ние… аз… трябва да вляза — отвърна Торак. — Това е каменната уста, за която говореше Скиталеца. Тук е намерил каменния нокът. Тук може да намеря и каменния зъб.
Отблизо входът на пещерата беше по-малък, отколкото му се бе сторил в началото: тъмен полукръг, стигащ до раменете му. Опря ръка в каменната устна и надзърна вътре.
— Внимавай — предупреди го Рен.
Пещерата се спускаше стръмно надолу. От вътрешността й лъхаше студ — като мразовитото дихание на древно същество, което никога не е виждало слънце.
„Лошо място — беше казал Скиталеца. — Много лошо. Земята-убиец: смуче и поглъща. Пазачите са навсякъде“.
— Не си движи ръката — обади се момичето зад него.
Той погледна стреснато нагоре и видя, че пръстите му са на косъм разстояние от една голяма ръка, изрязана дълбоко в камъка. Той отдръпна рязко длан.
— Това е предупреждение — прошепна Рен. — Виждаш ли трите черти над средния пръст? Това са линиите, които пазят от зло. — Тя се наведе по-близо. — Ръката е стара. Много стара. Не можем да влезем вътре. Там долу има нещо.
— Какво? — попита Торак. — Какво има?
Тя поклати глава.
— Не знам. Може би врата към Отвъдния свят. Сигурно не е нещо добро, щом някой е издълбал тази ръка.
Той се замисли върху думите й.
— За съжаление нямам избор. Трябва да вляза. Ти остани тук.
— Не! Ако ти влезеш, влизам и аз…
— Вълк не може да дойде с мен, няма да понесе миризмата. Трябва да останеш тук с него. Ако имам нужда от помощ, ще те извикам.
Отне му известно време да я убеди, но накрая и самият той започна да мисли, че така е по-добре.
Остави под тиса лъка и колчана си, заедно с раницата, спалния чувал и меха за вода, свали и брадвичката от колана си. Само ножът можеше да му свърши работа в тъмната дупка. Накрая отряза каишка от сурова кожа за вълчето. Вълк се съпротивляваше яростно, но той му обясни, че е по-добре да остане с Рен. Тя дооправи работата, като извади пълна шепа сушени боровинки от торбата с храна. Ала Торак не знаеше как да каже на Вълк, че ще се върне. Във вълчия език нямаше бъдеще време.
Рен му подаде клонче от калина, за да го пази, и една от ръкавиците си от кожа на сьомга.
— Помни — каза му тя, — ако намериш каменния зъб, не го докосвай с голи ръце. И ми остави торбичката с речните очи.
Беше права. Не се знаеше какво може да се случи, ако вземе Нануак от пещерата.
Със странното чувство, че се отървава от нежелан товар, момчето й подаде торбичката от гарванова кожа и тя я завърза за колана си. Вълк наблюдаваше действията им с наострени уши, сякаш торбичката издаваше някакъв звук.
— Ще ти трябва светлина — каза Рен, доволна, че може и тя да свърши нещо. Извади от раницата си две тръстикови факли: от обелени тръстики, накиснати в еленова мас и изсушени на слънце. С огнивото и кремъка си запали парче изсушена кора от хвойна и я приближи към една от тръстиковите факли: скоро тя засия с ярък, спокоен пламък. Торак изпита огромна благодарност.
— Ако имаш нужда от помощ, само извикай. Веднага ще дойдем. — Момичето коленичи и прегърна Вълк, за да спре да трепери.
Торак кимна. После се наведе и влезе в каменната уста.
Опря ръце в стената. Беше лепкава като мъртва плът. Заопипва внимателно пътя си с крака. Факлата потрепери и пламъкът се сви рязко. Идващата от вътрешността воня изпълни ноздрите му.
След пет-шест колебливи стъпки се изправи пред каменна стена. Пещерата изведнъж беше станала много Тясна и той трябваше да се обърне странично, за да продължи. Затвори очи и се запромъква напред. Чувстваше се така, сякаш нещо го поглъща. Дишаше трудно и не спираше да мисли за тежката канара, която го притискаше отгоре.