Въздухът стана по-хладен. Още се намираше в тунел, но сега той беше по-широк и завиваше рязко надясно. Погледна назад и видя, че слънчевата светлина е изчезнала, а заедно с нея и Рен, и Вълк.
Вонята в тунела се усили. Чуваше само собственото си дишане, виждаше само проблясването на лъскава червена скала.
Усети внезапен хладен полъх отляво и едва не загуби равновесие. Под краката му изтрополяха камъчета и отново стана тихо. Стената от лявата му страна бе изчезнала. Стоеше на тесен ръб, издаден над тъмнината. Далече долу се чу глух плясък на вода. Едно подхлъзване — и можеше да се озове в пропастта.
Пореден завой — този път наляво — и скалата под краката му се разклати. Торак извика и едва успя да запази равновесие.
При звука от гласа му нещо се размърда.
Той замръзна на място.
— Торак? — чу отдалече гласа на Рен.
Не посмя да отговори. Каквото и да се бе размърдало, сега отново се спотайваше неподвижно, но това беше ужасна, дебнеща неподвижност. То знаеше, че той е там. „Пазачите са навсякъде. Те те виждат, но ти не можеш. Не и преди да е твърде късно“.
Насили се да продължи. Спускаше се все по-надолу и по-надолу. Вонята достигаше до него на вълни. „Дишай през устата“ — обади се един глас в главата му. Така правеха с баща му, когато попаднеха на разложен труп или на пълна с прилепи пещера. Опита и вонята вече не бе толкова непоносима, макар че продължаваше да дразни очите и гърлото му.
Изведнъж земята стана равна и Торак усети, че пространството около него се е разширило. Отнякъде проникваше слаба светлина и той различи голяма, сумрачна пещера. Миризмата стана нетърпима. Беше се озовал в гниещите, смърдящи вътрешности на земята.
Ръбът, върху който се намираше, свърши, нататък подът бе странно изгърбен. В средата на пещерата, подобно на парче черен лед, блестеше огромен камък с плосък връх. Изглеждаше тъй, сякаш не е бил докосван в продължение на хиляди зими. Дори от двайсет стъпки разстояние Торак усещаше мощта му.
Значи тук Скиталеца беше намерил своя каменен нокът. Тази беше причината на входа на пещерата да има предупредителна ръка. Това охраняваха Пазачите: врата към Отвъдния свят.
Торак не можеше да пристъпи напред. Чувстваше се така, сякаш се е събудил недоспал и няма сили да помръдне дори пръста си.
За да се овладее, постави свободната си ръка на дръжката на ножа си. Увитото около нея сухожилие беше топло на пипане и му вдъхна смелост да стъпи на каменния под.
Щом го направи, извика отвратено. Земята под мокасините му потъна: бълбукаща мекота, която се опитваше да го засмуче. „Земя-убиец, поглъща те бавно…“
Викът му отекна между стените и високо горе усети някакво раздвижване. Нещо тъмно се отдели от тавана и полетя към него.
Нямаше къде да се скрие, къде да избяга. Мекотата засмукваше краката му като мокър пясък. Лъхна го отвратителна миризма и някаква лепкава кожа запуши устата и носа му, а в косата му се забиха остри нокти. Той изръмжа ужасено и замахна към мълчаливия нападател.
Нещото се отдръпна от него със сухо шумолене. Но Торак знаеше, че не е изчезнало. Пазачът просто бе дошъл да провери кой е и след като бе разбрал, го остави.
Но какво бе това същество? Прилеп? Демон? Колко още такива имаше?
Торак продължи с мъка напред. На половината път до камъка се спъна и падна. Вонята беше непоносима. Потъна в задушаваща тъмнина, не можеше да вижда, не можеше да мисли. Дори светлината от факлата беше станала черна — черен пламък, издигащ се над него…
Изправи се с олюляване и се отърси като плувец, който си поема дълбоко въздух. Способността му да мисли се върна. Черният пламък отново стана жълт.
Посегна към камъка. Върху древната му гладка повърхност под формата на спирала бяха наредени шест каменни нокти, а на мястото на седмия — откъртения от Скиталеца — зееше дупка. В центъра имаше един-единствен черен каменен зъб.
Най-старото — хапещият камък. Втората част на Нануак.
Усети как по гърба му се стича пот. Чудеше се каква ли сила ще отприщи, ако я докосне.
Протегна ръка, после я отдръпна рязко, припомняйки си предупреждението на Рен: „Не докосвай Нануак с голи ръце“.
Къде беше ръкавицата, която му даде тя? Сигурно я беше изпуснал.
Освети наоколо с тръстиковата факла и зарови с ръка във вонящата тиня. Отново почувства замайване. Пламъкът пак потъмня…
Успя да открие ръкавицата тъкмо навреме, беше завързана за колана му. Нахлузи я и посегна към зъба.