Светлината на факлата освети стената на пещерата зад камъка — и оттам грейнаха хиляди очи.
С ръка над зъба, той размаха бавно факлата. Отвсякъде надничаха влажни очи. Стените гъмжаха от Пазачи. Щом светлината попаднеше върху тях, виждаше как се гънат и извиват като червеи върху труп. Ако вземеше зъба, щяха да се нахвърлят отгоре му.
Изведнъж всичко се случи от само себе си.
Далече горе се чу острото, нетърпеливо виене на Вълк.
Рен изкрещя:
— Торак! Тя идва!
Пазачите около него се разлетяха като луди.
Факлата угасна.
Нещо го удари в гърба и той падна върху камъка.
Рен изкрещя отново:
— Торак! Мечката!
Двадесета глава
Като стискаше здраво колчана на Торак, Рен се втурна към края на пътеката, но се спъна в корените на едно дърво и разсипа стрелите в калта. Паниката я сграбчи за гърлото й. Какво да прави? Какво да прави?
Само преди миг беше крачила неспокойно нагоре-надолу и бе гледала как ято зеленики късат сочните розови плодове на тиса. Вълк дърпаше каишката и ръмжеше, сякаш искаше да й каже нещо. Торак би го разбрал, но тя само се дразнеше.
Изведнъж зелениките отлетяха с уплашено цвърчене и тя погледна надолу по склона. Мъглата се беше разкъсала и видимостта бе добра: забеляза поток, който минаваше покрай смърчова горичка, а също и голям черен камък, полегнал край нея. Внезапно камъкът се раздвижи.
Замръзнало от ужас, момичето гледаше как мечката се изправя на задните си крака и се извисява над смърча. Душеше въздуха и огромната й глава се полюшваше. Щом улови миризмата му, отново застана на четири крака.
Тъкмо в този момент Рен се беше втурнала към пещерата и бе извикала предупредително, но в отговор чу само ехото на собствените си думи.
Мъглата се спусна отново и тя затърси пипнешком стрелите, като си представяше как мечката се катери към нея по склона. Знаеше колко бързо могат да се движат мечките: щеше да е тук съвсем скоро.
Скалата над нея беше много стръмна и нямаше да успее да я изкачи, а и не можеше да изостави вълчето. Оставаше пещерата, но всяка нейна клетка крещеше да не влиза вътре. Щяха да бъдат уловени като зайци в капан и никога нямаше да успеят да се измъкнат.
Вълк задърпа отчаяно каишката и я изтръгна от обзелата я паника. Теглеше я към пещерата — изведнъж тя осъзна, че е прав. Торак беше вътре. Щяха да се борят заедно.
Рен скочи вътре и задърпа след себе си раниците и спалните чували. Тъмнината я ослепи. Не виждаше нищо и си удари главата в каменната стена.
След задъхано лутане установи, че пещерата рязко се стеснява. Вълк вече беше минал през теснината и ги теглеше след себе си. Тя започна да се движи бързо-бързо на една страна, после застана на четири крака и се пресегна през теснината, за да вземе нещата.
Докато вкарваше вътре раниците, лъковете и колчана, се изпълни със слаба надежда. Може би пролуката ще се окаже твърде тясна за мечката? Може би ще успеят да се спасят…
Силата, с която мехът бе изтръгнат от ръката й, я запрати към стената и едва не изкълчи рамото й. Тя запълзя замаяно навътре в пещерата, сви се в една кухина и дръпна Вълк при себе си.
Мечката не би могла да дойде толкова бързо, помисли си онемяла.
В пещерата отекна мощен рев. Кожата й настръхна.
„Не може да мине през пролуката — каза си тя. — Успокой се. Успокой се!“
От вътрешността на пещерата долетя вик:
— Рен!
Дали Торак викаше за помощ, или идваше да й помогне? Не можеше да каже. Не можеше да извика. Не можеше да направи нищо, освен да се крие с Вълк в кухината, макар да знаеше, че е твърде близо до пролуката — само на две крачки от нея. Някаква сила я задържаше на мястото й. Не беше способна да откъсне поглед от тази тънка ивица светлина.
Изведнъж светлината изчезна.
Знаейки, че това е най-лошото, което може да направи, Рен се наведе напред и надзърна през пролуката. Кръвта забушува в главата й. Мярна тъмна козина, потрепваща от невидим вятър; светкавично движение на дълги жестоки нокти, покрити с блестяща черна кръв.
Пещерата се разтърси от силен рев. Момичето запуши уши с юмруци, но ревът продължаваше да кънти в главата му и то помисли, че тя ще се пръсне…
Тишина: също толкова кошмарна колкото и ревът. Рен свали юмруци от ушите си и се ослуша. Чуваше се само дишането на Вълк. Нищо повече.