Бавно, ужасена от това, което правеше, тя запълзя към процепа, теглейки дърпащото се вълче със себе си.
Отново видя дневната светлина. Сивата скала. Тиса с разпилени под него семена. Нямаше следа от мечката.
Разтърсващ рев: толкова близо, че тя чу влажното изтракване на челюстите и усети смрадта на звяра. После светлината изчезна и в нея се впи едно око. По-черно от базалт, но пламтящо като огън — теглеше я непреодолимо, искаше я.
Тя понечи да излезе през пролуката.
Вълк я дръпна рязко, изваждайки я от смъртоносния унес. Рен се сви назад, тъкмо когато хищните нокти се забиха в земята, където бе коленичила преди малко.
Мечката изрева отново. Тя пак се сгуши в кухината. После чу нови звуци: шум от откъртваща се скала, стенанията на умиращо дърво. В яростта си мечката се опитваше да разруши входа на пещерата. Беше изтръгнала тиса и го беше натрошила.
Рен се притисна още по-силно към каменната стена и се разрида.
Изведнъж стената се раздвижи под рамото й. Тя се отдръпна с вик.
Чуваше как от другата страна някой троши камъка и пръстта лети във всички посоки под напора на убийствена сила. Осъзна какво става: скалата, която образуваше тази страна на теснината, не беше, както тя бе помислила, част от самата пещера, а просто камък, стърчащ от земята. Мечката се мъчеше да го изтръгне: копаеше под него, все едно вадеше дървесни мравки от гнездото.
Тялото й плувна в пот. Впери поглед във Вълк.
Изведнъж осъзна, че той вече не е малко вълче. Беше навел глава и гледаше втренчено в нещо отвъд пролуката. Черните му бърни бяха обърнати и оголваха хищни бели зъби.
Нещо в нея се стегна.
— Ние не сме дървесни мравки — прошепна тя. Произнасянето на думите й вдъхна кураж.
Развърза каишката, за да освободи Вълк: може би той щеше да успее да избяга, дори ако тя и Торак не успееха. После заопипва наоколо за лъка си. Щом докосна хладното, гладко тисово дърво, усети прилив на сили. Изправи се на крака.
„Съсредоточи се върху мишената! — каза си, припомняйки си многото уроци, които Фин-Кедин й беше давал. — Това е най-важното нещо. Трябва да се съсредоточиш толкова силно, че да прогориш дупка в мишената… И не напрягай опънатата си ръка, отпусни се. Силата идва от гърба ти, не от ръката…“
— Четиринадесет стрели — преброи ги тя. — Все ще успея да вкарам няколко в нея, преди да ме докопа.
Измъкна се от кухината и зае позиция за стрелба.
Торак се мъчеше да отблъсне нахвърлилите се отгоре му Пазачи.
Нокти се впиваха в лицето и косата му. Смърдящи криле запушваха устата и носа му. Най-после успя да надене ръкавицата на Рен и посегна към каменния зъб. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Смъкна ръкавицата с камъка в нея и я пъхна под кожуха си.
— Рен! — провикна се силно. Викът му бе задушен от кожести криле.
Помъчи се да си проправи път през вонята, но без светлината на факлата не можеше да види дори ръцете пред лицето си.
Далеч отгоре до него стигна ужасеният вой на Вълк: „Къде си? Опасност! Опасност!“
Той се насочи към звука, а през това време Пазачите продължаваха да кръжат около него и да го повалят в шията.
Започна да си представя ужасни неща: Вълк и Рен лежат мъртви — също като баща му. Защо ги бе оставил горе, където беше „безопасно“, когато всъщност истинската опасност се спотайваше именно там?
Побеснял, Торак изтегли ножа от канията и го размаха към Пазачите. Те се отдръпнаха малко, за да се предпазят от острието.
Ха, изплашихте се, а? — извика той. — Ето ви още от това! — Отново замахна с ножа и те отново се отдалечиха — тъмен облак, кръжащ на безопасно разстояние от него. Дръжката в ръката му се затопли. Продължи да гази смело в тинята.
Най-после ходилата му стъпиха на твърда скала. Беше стигнал до тунела.
— Идвам! — извика и забърза нагоре към изхода.
Пещерата се разтърси от силен рев и той се свлече на колене. Пазачите се вдигнаха в облак и изчезнаха.
Ехото заглъхна, но настъпилата тишина беше по-лоша. Торак усети твърда скала под коленете си; каменният зъб пулсираше под кожуха му. Изправи се с усилие и се втурна нагоре по тунела. Беше стръмен — много стръмен. Защо отгоре не се чуваше нищо? Какво ставаше там?
Продължи да се катери. Коленете го заболяха и гърлото му пресъхна. Най-накрая излезе от последния завой и слънчевата светлина го заслепи.