— Вълците са по-умни от мечките — каза Рен.
— Той е още много малък, Рен. Няма и четири луни.
— Но не забравяй, че е твоят водач. Ако някой може да намери пътя, това е той.
Вълк тичаше между буковете, вятърът свиреше в опашката му, а челюстите му стискаха здраво светещата, пееща гарванова кожа.
В далечината чу самотния протяжен вой на Прав-без-опашка.
Вълчето закопня да му отвърне, но не можеше. Вятърът носеше миризмата на демона към него. То усещаше яростта и страховития глад на чудовището; чуваше неуморния му дъх. Но най-силна от всичко бе омразата му: омраза към него и към онова, което носеше.
Ала Вълк знаеше — и това го изпълваше с дива, ликуваща радост, — че мечката никога няма да го хване. Демонът бе бърз, ала той беше по-бърз.
Вече не беше малкото вълче, което трябваше да чака клетия, бавен Прав-без-опашка да го настигне. Той бе вълк — провираше се ловко между дърветата с характерния за вълците бърз бяг, който можеше да продължава вечно. Наслаждаваше се на силата на краката и на гърба си; на гъвкавостта, която му позволяваше да се обърне с пълна скорост само на една лапа. О, не, демонът никога нямаше да го хване!
Вълк спря да пие вода от едно малко, шумно Мокро и пусна гарвановата кожа за миг. После отново я грабна и продължи с умерен бяг към Големия бял студ, който беше подушвал само в сънищата си.
Пресен мирис отклони мислите му: навлизаше във владенията на глутница непознати вълци. На всеки няколко крачки минаваше покрай маркировката им. Трябваше да внимава. Ако го усетеха, можеше да го нападнат. Когато изпита нужда да разлее мириса си, изчака да стигне до друго малко Мокро, за да го излее в него, вместо върху някое дърво. Мирисът му щеше да се отмие и нито непознатите вълци, нито демонът щяха да го надушат.
Тъмното дойде. Вълк обичаше Тъмното. В него миризмите и звуците бяха по-остри, но той виждаше почти толкова добре, колкото и в Светлото.
В далечината непознатата глутница започна вечерното си виене. Това натъжи Вълк. Той си спомни колко щастливо виеше неговата глутница, колко весело се поздравяваха един друг, щом станеха от сън. Спомни си душенето, близането и взаимното втриване на миризми, усмивките и играта, в която взаимно се окуражаваха да усвояват ловни умения.
Докато мислеше за глутницата си, изведнъж почувства умора. Земята под лапите му сякаш стана по-твърда. Усещаше как болката пронизва краката му. Започна да се движи по-трудно.
Страхът го сграбчи за гърлото. Не можеше да тича вечно. Всъщност не можеше да продължи още дълго така. Беше далеч от Прав-без-опашка и минаваше през владенията на непозната глутница. А демонът го следваше безмилостно по петите в Тъмното.
Торак прехвърли каквото беше останало от екипировката им под заслона от тисови клони; после подритна нервно огъня и във въздуха се разлетяха искри. Това чакане беше ужасно. Не бе спирал да вие, откакто се здрачи. Знаеше, че рискува да привлече мечката, но Вълк беше по-важен. Къде бе той сега?
Нощта беше студена и звездна и дори без да поглежда нагоре, момчето усещаше как Червеното око на Великия зубър се е втренчило злорадо в него. Наслаждаваше се на неволите му.
Рен изникна от тъмнината. Ръцете й бяха пълни с листа и кора.
— Много се забави — посрещна я грубо Торак.
— Търсех подходящите неща. Някакъв знак от Вълк?
Той поклати глава.
Тя коленичи до огъня и подреди товара си на земята.
— Докато бях в Гората, чух да свири рог. От брезова кора.
Торак се ужаси.
— Какво? Къде?
Рен кимна на запад.
— Много далеч оттук.
— Да не би да е бил… Фин-Кедин?
Тя отново кимна.
Торак стисна клепачи.
— Мислех, че се е отказал.
— Той не се отказва — отвърна Рен. В гласа й прозвуча гордост и това го подразни.
— Нали не си забравила, че Фин-Кедин иска да ме убие? Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината?
Тя не му остана длъжна:
— Разбира се, че не съм забравила! Но се безпокоя за тях! Щом мечката не е тук, значи е там долу, при тях. Иначе защо Фин-Кедин ще надува рога?
Торак се почувства зле. Рен се тревожеше, той също. Караниците нямаше да им помогнат.
Развърза от колана си малката кокалена свирка, която бе издялкал, когато за първи път намери Вълк.