— Вземи. — Протегна я към нея. — Опитай и ти да го извикаш.
Тя го погледна изненадано.
— Благодаря.
Настъпи мълчание. Торак я попита защо са й билките.
— За каменния зъб. Трябва да измислим начин да го скрием от мечката. Ако не го сторим, тя ще ни проследи.
„Както следи Вълк“ — помисли си Торак. Болката в гърдите му се усили.
— Щом листата от калина и торбичката не могат да скрият речните очи, защо мислиш, че кората и пелинът ще свършат по-добра работа? — попита той.
— Защото ще ги използвам да приготвя нещо по-силно. — Тя прехапа долната си устна. — Опитвам се да си спомня точно какво прави Саен. Тя много иска да ме научи на нейните магии, но аз предпочитам да ловувам. Да я бях слушала по-внимателно!
— Радвам се, че можеш да направиш нещо — измърмори Торак.
— Да, но ако сбъркам?
Той не отговори. Усещаше как Червеното око над него му се присмива. Дори Вълк да успееше да намери обратния път, щеше да доведе след себе си и привлечената от речните очи мечка. Единственият начин, да се отърве от нея, бе да загуби очите — и тогава нямаше да могат да унищожат демона.
Все трябваше да има някакъв изход, но в момента Торак не го виждаше.
Вълк се уморяваше все повече. Демонът вече бе изостанал много и не можеше да подуши гарвановата кожа, но продължаваше да го следва по миризмата и щеше да го настигне. Щом накрая започнеше да се движи по-бавно, за което лапите му копнееха, мечката щеше да го хване.
Вълците от непознатата глутница вече отдавна не виеха. Бяха поели на лов далеч в Планините. Воят им му липсваше. Почувства се съвсем изоставен.
Вятърът се обърна и той долови нов мирис. Северен елен. Вълк никога не беше нападал елен, но познаваше миризмата добре, защото майка му често носеше клоните, които растяха от главите на елените, заедно с висящите по тях късове кожа — вкусни и лесни за дъвчене. Щом подуши стадото в съседната долина, той усети прилив на сили и се изпълни с надежда. Ако успееше да стигне до тях…
Докато се изкачваше по склона, тропотът от копита ставаше все по-силен. Внезапно едрата плячка изникна пред него. Галопираше с високо вдигнати, украсени с клони, глави и с широк разкрач на краката, завършващи с тежки копита. Елените се стичаха между буковете като неудържимо Мокро.
Вълк се извъртя на една лапа и скочи сред тях. Те се извисяваха над него и го опиваха с мускусната си миризма. Едър мъжкар го заплаши с рогата си и вълчето побърза да се дръпне. Една женска му изпръхтя да стои далеч от малкото й и Вълк се мушна под нея, за да се спаси от твърдите й копита. Скоро животните усетиха, че самотният ловец не ги застрашава и забравиха за него. Той побягна заедно с тях през долината: миризмата на стадото погълна неговата.
Напуснаха буковата гора и потънаха в смърчова. Скалите станаха по-големи, а дърветата по-малки; после дърветата изчезнаха и стадото се понесе по едно равно, каменисто място, каквото той не беше виждал досега.
По миризмата, носена от вятъра, Вълк разбра, че каменистото място се простира на много скокове в Тъмното и че отвъд него се намира Големият бял студ. Какво беше той? Вълк не знаеше. Но някъде отвъд лежеше нещото, което го беше призовало от първата му бърлога и го теглеше към себе си…
Далеч зад него демонът изрева сърдито. Беше изгубил мириса му! Зарадван, Вълк подхвърли гарвановата кожа във въздуха и я улови с потракване на челюстите.
След малко до ушите му достигна друг звук. Много слаб, но не можеше да го сбърка — бе високият, равен вой, който издаваше Прав-без-опашка, когато поставяше птичата кост в муцуната си!
Последва друг, още по-любим звук: самият Прав-без-опашка виеше и го зовеше! Най-прекрасният звук в Гората!
Северните елени продължиха своя бяг, но Вълк знаеше, че трябва да се върне и отново да поеме към Гората. Още не беше време да стигне до Големия бял студ и онова, което се простираше отвъд него. Трябваше да се върне и да доведе Прав-без-опашка.
Двадесет и втора глава
Сгушена в спалния си чувал, Рен тъкмо се канеше да става, когато Торак се появи изневиделица на входа на заслона и я стресна.
— Време е да тръгваме — каза, като клекна до огъня и й подаде парче изсушено еленово месо. От сенките под очите му предположи, че и той, също като нея, не бе спал добре.
Измъкна се от чувала и отхапа вяло от дневната си дажба храна. Драскотината върху бузата й гореше, а синината под окото я болеше. Но най-лош беше прокрадващият се страх. Не само заради близостта на пещерата или ужаса от мечката. Беше нещо друго: нещо, за което тя не желаеше да мисли.